Това покорство бе ясен признак за лошото и състояние - тя го слушаше единствено когато я болеше. Стомахът му се сви при мисълта за това какво би станало, ако не се оправеше час по-скоро. През част от годината Банбара бяха номади и нямаше да се задържат още дълго в Мерик-рен-аферу. След слънцестоенето шестимата племенни водачи щяха да се съберат, за да решат дали да подкрепят Ванахомен във война. Но независимо от изхода на евентуалния конфликт племето щеше да се отправи на продължително пътешествие през Пустинните хиляда към западния бряг на континента, където очакваше да забогатее от награбеното през годината. Ванахомен бе участвал неведнъж в тези пролетни походи през пустинята, защото живееше от години с Банбара, и много добре познаваше лошите им страни - слабите и болните рядко оцеляваха.
„Значи трябва да си върна Гуджааре преди пролетта.“ Завил майка си чак до брадичката, той се надвеси над нея и притисна устни към челото и.
- Приятни сънища, мамо - прошепна. - В Нейния покой.
- И на тебе, сине мой - отвърна тя и склопи очи.
Не и каза нищо за виденията, които спохождаха съня му през последните седмици. За изяденото от тлен тяло на неговия баща
- разложение, което заплашваше собствената му плът, както и страховития прилив на злото, тръгнал да залее цяла Гуджааре. Майка му би открила смисъл в това и сигурно с право.
Но каква полза, след като всичко вече бе казано и сторено? Защо трябваше да се тревожи от някакви си безплътни образи, след като в будния свят си имаше страхове, достатъчни за хиляда кошмара?
Той се настани на кожите край майчиното ложе и я загледа, докато тя не заспа. Когато Хендет се пресели в Ина-Карек за през нощта, Ванахомен стана, за да обмисли следващата стъпка в своята война.
12.
GGD
Второто изпитание
В съгласие със Закона и Мъдростта телата на мъртвите остават известно време непогребани. Никой не може да знае колко трае преселването в Ина-Карек без помощта на Бирник. Най-светлите умове на Гуджааре спорят по този въпрос от векове, но без конкретен резултат. Преобладава мнението, че съществува вероятност, макар и много малка, прибързаното унищожаване на плътта да обърка душата и да я запрати в сенчестите селения. Разбира се, жените са вън от подобна опасност, защото самите те са богини, които умеят да се оправят из дебрите на Ина-Ка-рек. Техните тела се държат само по един ден, и то единствено от уважение, а момичетата без цикъл - два, понеже женската им сила е недоразвита. Мъжете обаче са си най-обикновени, затова Закона предписва техните тела да се държат минимум четири дни след смъртта, а и по-дълго, когато има саркофази и възможности за балсамиране. Единственото изключение, което допуска Закона, се отнася до мъжки тела с бирнически печат, както и до всички други лица, за чиито души се знае със сигурност, че са вече извън пределите на будния свят.
Изгориха Бирник Сонта-и две денонощия след смъртта му. Той не бе отдал Последна Дан; никой не знаеше какво е положението с неговата душа и дори дали тя все още съществува. Но го кремираха, все едно смъртта му е била пристойна и безукорна, тъй като противното би извикало въпроси, на които Хетава не можеше и не смееше да отговори. „Как е умрял?“ щеше да е най-лесният сред тях. Очакваха се много по-тежки: „Какъв е този ужасен сън, който го е убил?“, „Какво прави Хетава, за да го спре?“. А отговорът на последният - „Нищо, нищо не може да бъде направено“ - щеше да разруши покоя в целия град.
Вече имаше пет нови жертви.
Ханани стоеше пред Залата на Отдиха, една от сградите на жреците от Пътя на Лечителите. Това бе мястото за практикуването на най-сложните и смущаващи видове лечебна магия. Макар да се смяташе, че повечето нейни действия укрепват вярата на поклонниците, някои методики включваха отделяне на крайници от тялото, на бебета от майката и още по-зловещи неща. В конкретния случай не ставаше дума за нищо такова, само че видът на петима заспали, на които не може да се помогне, бе притеснителен сам по себе си.
Неколцина старши Лечители се движеха между леглата -преглеждаха сънуващите и им помагаха, доколкото им позволяваха силите. Недалеч от тях Мни-ини беседваше с групичка миряни. „Сигурно близки на петимата“ - помисли си Ханани. - „Какво ли би могъл да им каже?“
Погледна към вътрешния двор и забеляза, че погребалната клада на Сонта-и най-накрая е рухнала. Сънната Луна вече се издигаше високо, а бяха запалили кладата по залез слънце. Неколцина зяпачи се мотаеха наоколо, докато гореше, но сега се разотиваха по един, по двама, сякаш угасването на пламъците им бе послужило като сигнал. Никой от тях не пророни дума, докато си тръгваха. Никой не проля и една сълза. Може би никой нямаше представа как да тъжи, понеже не се знаеше какво всъщност става с душата на Бирника.