- И-Дари. - Вуджег използва уважителното обръщение с тон, в който нямаше капка респект. - В крайна сметка нападението се оказа изгодно - трябва да се съгласиш.
- Несъмнено - отвърна Ванахомен. - Дано племето не пропусне да изрази благодарност към тебе, когато се моли на предците. - Той постави ръка на направената от слонова кост дръжка на ножа си и зачака.
Усмивката на Вуджег се стопи за миг заедно с част от самодоволството му. Инстинктивно улови собствения си нож, но не го извади.
- И-Дари - започна той, но преди да каже още нещо, оръжието на Ванахомен изсвистя навън от канията и отвори още една уста в гърлото на Вуджег.
Чу се само едно ахване - откъм другарите му. Никой друг не гъкна и не помръдна. Самият Вуджег също не издаде звук. Притисна с ръце бликналата струя и миг по-късно се строполи на земята.
Ванахомен изтръска ножа и се обърна към най-младия:
- Завий Вуджег за път и му приготви багажа. Трябва да го върнем на неговия род.
Юношата преглътна с усилие и склони глава в израз на мълчаливо подчинение. Ванахомен прибра ножа си, прекрачи разпростиращата се локва кръв и продължи към съседния лагерен огън. Пред самия очертан с камъни кръг коленичи и попита с преклонена глава:
- Унте, мога ли да вляза?
Седналият край огъня също склони глава. Застаряващ мъж със заоблени черти на западняк - явно роб - побърза да махне един от камъните и Ванахомен пристъпи вътре в кръга.
- Бъди добре дошъл - каза Унте и даде знак на роба. Докато той вземаше щипци, за да извади от огъня готварския съд, домакинът хвърли към Ванахомен дълъг и изпитателен поглед. - Мъча се да реша глупак или гений съм избрал за свой военен предводител.
Робът подаде на Ванахомен паница. Печена гулия с късчета месо, което можеше да е от кинпан, от земна птица, или от някоя от пет-шестте вида пустинни полевки. След като повдигна с една ръка крайчеца на булото си, Ванахомен започна да се храни бързо и изискано, без да поглежда към Унте. Накрая проговори:
- Дошъл си на този поход, за да видиш с очите си какви ги върша.
- Точно така. И сега виждам.
- Не съм престъпил по никакъв начин обичаите на това племе.
- Така е. Ти винаги внимаваш да не го сториш, Вана.
Ванахомен остави паницата на земята и разтърка очи.
Твърде уморен бе за словесни двубои.
- Ще ме свалиш ли?
- Още не съм решил.
„Недей! Толкова съм близко!“ Но вместо да протестира на глас, Ванахомен каза:
- Мога ли да отправя една молба, докато съм все още военен предводител?
- Искай.
- Изчакай.
- Да изчакам? Докато родът на Вуджег насъска своите близки от Дзике-Банбара към междуособици?
- Всеки мъж от този отряд се е заклел да ми се подчинява, Унте. Вуджег престъпи тази клетва. До края на похода наказанието за това може да бъде само едно.
- Той уби един враг. - Гласът на Унте бе тих, но погледът над булото му бе остър и студен.
Ванахомен сподави въздишката си.
- Обяснил съм и на теб, и на всеки един от племето. Наши врагове са единствено кисуатците, а не всяка жива душа в града.
- Аз пък съм ти обяснил, че никой банбарец няма да приеме това разграничение, нито пък ще е склонен да го направи -отвърна Унте. Бръчките около очите му се изгладиха под светлината от огъня. Булото не позволи да се види развеселеният израз на лицето му. - Макар че, признавам, след случилото се всички сигурно ще внимават повече.
Ванахомен също се отпусна, поуспокоен.
- Е, тогава? Глупак или гений?
- Гений в никакъв случай.
- Но не и пълен глупак?
- Бог да ни е на помощ, не, не си глупак. Макар че щях да си живея много по-безгрижно, ако беше - нямаше да те търпя нито миг.
Ванахомен премести празната паница встрани, кимна по навик за благодарност към роба, а след това стана и хвана рамото на стареца.
- Обещал съм да те направя крал сред кралете, Унте. Не си ли струва да ме търпиш заради това?
Но Унте поклати глава и каза:
- За да успееш, трябва да останеш жив, Вана. Не заспивай дълбоко тази нощ.
Отпратен по този начин, Ванахомен се изправи и си тръгна. Докато прекосяваше лагера, отново устреми поглед напред, този път по-скоро от предпазливост, отколкото от гняв. Повечето участници в набега бяха негови поддръжници и не жалеха особено за убития Вуджег. Но пък щяха да искат да говорят с него - да узнаят плановете му или го поздравят за решителността, да му засвидетелстват вярност. Един-двама несъмнено щяха да му предложат гостоприемното си огнище за през нощта, макар той по принцип да отклоняваше подобни покани, за да не го обвинят, че има любимци. В момента не жадуваше нищо друго, освен собственото си ложе и покоя на сънищата, но преди това трябваше да се погрижи за камилата - никой достоен банбарец не би легнал, без да е сторил това. И понеже не принадлежеше към племето, спазването на правилата бе още по-важно.