– Така ли? – попита Рейджън.
– Много ясно – каза Руско. – Преди да дойда, единствената търговия, която познаваха в този град, беше размяната.
Той превърна думата в псувня и се изплю на пода.
– Хващаха си плодовете на труда и се събираха на площада всеки седмиден, за да се карат колко бобчета струва един кочан царевица или колко ориз трябва да дадеш на бъчваря, за да ти направи бъчва за ориза. И ако не намериш това, което ти е трябвало в седмиден, трябваше да чакаш до следващата седмица или да чукаш от врата на врата. Сега всички могат да дойдат тук, в кой да е ден от изгрев до залез и да си купуват и продават с кредити каквото им душа иска.
– Спасителят на града – каза Рейджън саркастично. – И не искаш нищо в замяна.
– Нищо освен една прилична печалба – каза Руско ухилен.
– И колко често селяните правят опити да те окачат на бесилото, защото си ги измамил? – попита Рейджън.
Очите на Руско се свиха.
– Прекалено често, имайки предвид, че половината не могат да броят отвъд пръстите на ръцете си, а другата половина най-много да добавят към аритметиката и пръстите на краката си – отговори той.
– Силия каза, че следващия път, когато се случи това, ще се оправяш сам – приветливият глас на Рейджън изведнъж бе станал суров – освен ако не изпълниш задачата си. На много хора от покрайнините са им се случили доста по-лоши неща от това, да прочетат на глас някое писмо.
Руско се намръщи, но взе списъка и пренесе тежката торба в склада си.
– Колко е зле положението, всъщност? – попита той, щом се върна.
– Много зле – отговори Рейджън. – Засега са двадесет и седем, и няколко в неизвестност.
– Съзадателю – изруга Руско и изписа защита във въздуха пред себе си. – Мислех си, че в най-лошия случай става дума за някое семейство.
– Де да беше – отвърна Рейджън.
Двамата замлъкнаха за миг, както беше редно, след това погледнаха един към друг едновременно.
– У теб ли е солта за годината? – попита Руско.
– У теб ли е ориза на херцога? – отговори Рейджън.
– Пазя го цяла зима, след като се забави толкова – каза Руско.
Рейджън присви очи.
– А, все още е добър! – каза Руско и ръцете му се вдигнаха, сякаш умолително. – Държах го запечатан и на сухо, а в мазето ми няма вредители!
– Ще трябва да се уверя, надявам се, че разбираш – каза Рейджън.
– Разбира се, разбира се – отвърна Руско. – Арлен, донеси ми онази лампа! – нареди той като посочи на момчето ъгъла на бара.
Арлен изприпка до фенера и хвана огнивото. Запали фитила и смъкна стъклото със благоговение. Никога досега не бяха му поверявали да държи стъкло. Беше по-студено отколкото очакваше, но се стопли бързо, когато езикът на пламъка го облиза.
– Занеси ни го в мазето – заръча Руско. Арлен се опита да сдържи въодушевлението си. Винаги бе искал да види какво е зад бара. Хората казваха, че дори всички в Потока да съберат вещите си на една голяма купчина, тя не би могла да се мери с чудесата в мазето на Шопара.
Пред очите му Руско дръпна халка на пода и отвори голям капак. Арлен избърза напред, обезпокоен, че старият Шопар би могъл да промени решението си. Слезе надолу по скърцащите стъпала, хванал лампата пред себе си, за да осветява пътя. Светлината докосваше натрупаните една върху друга щайги и бъчви, които стигаха до тавана, а правите им редици продължаваха нататък, извън границите на видимото. Подът беше дървен, за да предотврати атаки от Ядрото направо през мазето, но имаше и защити, издълбани в лавиците по стените. Старият Шопар внимаваше за съкровищата си.
Магазинерът поведе колоната между редиците, за да стигне до запечатаните бъчви в дъното.
– Изглеждат в добро състояние – каза Рейджън, докато проверяваше дървото. Замисли се за момент и после избра наслуки.
– Тази – каза той и посочи една от бъчвите.
Руско изсумтя и изтегли въпросната бъчва. Някои хора наричаха работата му лека, но ръцете му бяха едри и яки като на някой, който върти брадва или коса. Счупи уплътнението, махна капака, след това загреба ориз с плитка тавичка и го даде на Рейджън за проверка.
– Качествен ориз от Тресавищата – каза той на вестоносеца. – Няма да намериш ни гъгрица, ни следа от гниене. Ще хване добра цена в Мливари, особено след толкова време.
Рейджън изпуфтя, кимна в знак да запечата отново бурето и двамата се качиха обратно горе.
Известно време поспориха колко бъчви ориз струват тежките чували сол в талигата. Накрая никой от тях не изглеждаше доволен, но си стиснаха ръцете за сделката.