Руско извика дъщерите си и всички отидоха до талигата, за да разтоварят солта. Арлен се опита да вдигне един от чувалите, но той се оказа твърде тежък. Момчето залитна, падна и го изпусна.
– Внимавай! – нахока го Дейзи и го плесна по тила.
– Ако не можеш да носиш, отивай да държиш вратата! – заповяда Катрин. Тя самата беше преметнала един чувал на рамо, а в месестата си ръка мъкнеше друг. Арлен скочи на крака и се завтече да държи вратата пред нея.
– Извикай Фърд Мелничаря и му кажи, че ще му дадем пет... нека са четири кредита за всеки чувал, който смели – заръча Руско на Арлен. Почти всеки в Потока работеше за Шопара, по един или друг начин, но тези от площада най-много от всички. – Пет, ако я опакова в бъчви с ориз, та да се запази суха.
– Фърд е при Селището – каза Арлен. – Почти всички са там.
Руско изсумтя, но не отговори. Скоро талигата бе изпразнена, без да се броят няколкото кутии и чували, които не съдържаха сол. Дъщерите на Руско ги огледаха жадно, но нищо не казаха.
– Тази вечер ще качим ориза от мазето и ще го оставим в задната стая, докато си готов да тръгнеш обратно за Мливари – каза Руско, след като пренесоха и последния чувал вътре.
– Благодаря ти – отвърна Рейджън.
– Да разбирам, значи, че работата на херцога е свършена? – попита Руско ухилен, а очите му прехвърчаха целенасочено към нещата, останали в талигата.
– Работата на херцога, да – каза Рейджън и му се ухили в отговор. Арлен се надяваше, че ще му дадат още една бира, докато се пазарят. Тя го накара да се почувства замаян, сякаш е хванал настинка, но без кихането, кашлянето и болките. Чувството му хареса и му се щеше да го изпита отново.
Помогна да пренесат останалите неща в салона, а Катрин донесе поднос сандвичи с дебели парчета месо. На Арлен му дадоха втора бира да прокара залъка, а Шопара каза, че ще му впише два кредита за труда в тефтера си.
– Няма да казвам на родителите ти – каза Шопара, – но ако ги похарчиш за пиво и вашите те хванат, ще си отработваш ядовете, дето майка ти ще ми създаде.
Арлен закима с готовност. Никога не бе имал собствени кредити, които да харчи в магазина.
След обяд Руско и Рейджън отидоха до бара и отвориха останалите вързопи, които Вестосецът бе донесъл. Очите на Арлен блесваха при показването на всяко съкровище. Имаше топове плат, по-изящни от всичко, което бе виждал досега, метални инструменти и карфици, керамични изделия и екзотични подправки. Имаше дори няколко чаши, направени от ярко, искрящо стъкло.
Шопара не изглеждаше толкова впечатлен.
– Доставката на Грег от миналата година беше по-добра – каза той. – Ще ти дам... сто кредита за всичко.
Арлен зяпна. Сто кредита! Рейджън би могъл да купи целия Поток за половината от тази сума.
На Рейджън обаче офертата не му хареса. Очите му отново станаха сурови и той удари с ръка по масата. От трясъка Дейзи и Катрин зарязаха чистенето и надигнаха глави.
– Да се продъниш в Ядрото с тия кредити! – изрева той. – Не се дръж с мен все едно съм някой от твоите селски глупаци, освен ако не искаш гилдията да разбере какъв си мошеник!
– Нищо лично – изсмя се Руско, потупвайки успокоително въздуха, както му беше навик. – Трябваше да се пробвам... нали разбираш. Още ли си падат по златото горе в Мливари? – попита той с лукава усмивка.
– Както навсякъде другаде – отвърна Рейджън. Продължаваше да се мръщи, но гневът се бе оттекъл от гласа му.
– Не и тук – каза Руско и се мушна пак зад завесата. Чуваше се как тършува наоколо, докато продължава да им говори, но с повишен глас, за да достигат думите му до тях. – В този край, ако едно нещо не става за ядене, за обличане, за изписване на защити или за обработване на нивата, нищо не струва.
Върна се миг по-късно с голяма платнена торба, която остави на тезгяха със звън.
– Хората тук са забравили, че златото движи света – продължи той, бръкна в торбата и извади две тежки жълти монети, които размаха пред лицето на Рейджън. – Децата на Мелничаря ги ползваха за пионки! Пионки! Казах им, че срещу златото мога да им дам дялан дървен комплект за игра, който държах отзад. Помислиха си, че им правя услуга! Фърд дори дойде на следващия ден да ми благодари!
Той се изсмя с дълбок гърлен смях. Арлен се почувства сякаш би трябвало да се обиди от този смях, но не беше съвсем сигурен защо. Много пъти беше играл мелничарската игра и тя му се струваше далеч по-ценна от двата метални диска, колкото и да лъщяха.
– Донесъл съм много повече от стойността на две слънца – каза Рейджън, като кимна към монетите и после погледна към торбата.