– Разкажи ми за Свободните градове – помоли Арлен, докато пътуваха. – Колко от тях си виждал?
– Пет – каза Рейджън. – Мливари, Анжие, Лактън, Райзън и Красия. Може да има и други отвъд планините или пустинята, но не познавам някой, който да ги е виждал.
– Как изглеждат? – попита Арлен.
– Крепостта Анжие, горската крепост, лежи на юг от Мливари, отвъд Разделящата река – отвърна Рейджън. – Анжие снабдява останалите градове с дърва. По на юг е голямото езеро, а на повърхността му е Лактън.
– Езерото нещо като блато ли е? – попита Арлен.
– Езерото спрямо блатото е като планината спрямо хълма – каза Рейджън и остави Арлен за момент, за да смели мисълта. – Във водата лактънците са в безопасност от огнени, каменни и дървесни демони. Защитната им мрежа ги предпазва от въздушни демони, а никой друг народ не е по-вещ в защитата срещу водни демони. Те са рибари и прехраната на хиляди из южните градове зависи от улова им.
– На юг от Лактън е Крепостта Райзън, която на практика не е крепост, защото можеш да прескочиш стената ù, но под нейна закрила са най-обширните обработваеми земи, които някога си виждал. Без Райзън останалите Свободни градове биха измрели от глад.
– А Красия? – попита Арлен.
– Само веднъж съм бил в Крепостта Красия – каза Рейджън. – Красианците не са гостоприемни към външни хора, пък ти трябват и седмици, за да прекосиш пустинята до там.
– Пустиня?
– Пясък – поясни Рейджън. – Нищо друго освен пясък километри наред във всички посоки. Ни храна, ни вода, освен това, което си носиш, и нищо, което да те скрие от жаркото слънце.
– И има хора, които живеят там? – попита Арлен.
– О, да – отговори Рейджън. – Красианците надвишаваха по брой дори мливариийците, но в момента измират.
– Защо? – попита Арлен.
– Защото се борят с ядроните – отговори Рейджън.
Очите на Арлен се облещиха.
– Можеш да се бориш с тях? – попита той.
– Можеш да се бориш с всичко, Арлен – отвърна Рейджън. – Целият проблем около битките с ядроните идва от това, че по-често губиш ти. Красианците убиват солиден брой, но ядроните им нанасят по-сериозни удари, от тези, които търпят. С всяка изминала година красианците намаляват.
– Баща ми казва, че ядроните поглъщат душата ти, когато се доберат до теб – каза Арлен.
– Да бе! – Рейджън се изплю встрани от талигата. – Глупави суеверия!
Тъкмо излизаха от един завой недалеч от Селището, когато Арлен забеляза нещо да виси от дървото пред тях.
– Какво е това? – попита той, посочил с пръст натам.
– Нощите да ме вземат – изруга Рейджън и изплющя юздите, при което кобилките се впуснаха в галоп. Арлен се прекатури назад в седалката си и му трябваше момент, за да си възвърне равновесието. Щом го направи, погледна към дървото, което бързо приближаваше.
– Чичо Чоли! – извика той при вида на мъжа, който риташе във въздуха и драпаше по въжето около врата си.
– Помощ! Помощ! – завика Арлен. Скочи в движение от талигата и падна здраво на земята, но веднага се изправи и се втурна към Чоли. Застана под мъжа, но един от ритащите крака на Чоли го удари в устата и го повали. Усети вкуса на кръвта, но странното беше, че не изпита болка. Отново се изправи, сграбчи краката на Чоли и се опита да го повдигне, за да разхлаби примката, но се оказа прекалено нисък, а Чоли прекалено тежък и мъжът продължи да се дави и гърчи.
– Помогни му! – извика Арлен на Рейджън. – Задушава се! Някой да помогне!
Погледна нагоре и видя как Рейджън извади копие от задната част на талигата. Вестносоецът се засили и метна копието, без да има повече от секунда за прицел, но се прицели точно и разкъса въжето, като събори горкия Чоли върху Арлен. Двамата се строполиха в калта.
Рейджън пристигна на мига и издърпа въжето от врата на Чоли. Това сякаш не помогна, мъжът все още се давеше и драпаше по врата си. Очите му бяха толкова изпъкнали, че сякаш щяха да изскочат от главата му, а лицето му бе толкова червено, че чак изглеждаше лилаво. Арлен изкрещя, когато Чоли се сгърчи със страхотна сила и се просна неподвижен на земята.
Рейджън заудря Чоли по гърдите и на няколко пъти вдиша едри глътки въздух в тях, но без резултат. Накрая вестоносецът се отказа, свлече се в калта и заруга.
Арлен не виждаше смъртта за пръв път. Фантомът често посещаваше Потока на Тибит. Но едно беше да умреш от ядрони или от настинка. Това беше съвсем друго.
– Защо? – попита той Рейджън. – Защо снощи се бори така упорито за живота си, само за да се самоубие сега?
– Бори ли се? – попита Рейджън. – Дали някой от тях наистина се е борил? Или просто са бягали да се скрият?