Илона я изгледа свирепо.
– Нямаше да ми говориш така, ако баща ти беше здрав.
– Ако той беше здрав, сам щеше да ги покани – каза Лийша, без да отстъпва и на сантиметър.
Обърна се към Изрисувания.
– Работилницата за хартия е зад тези врати – каза му тя и ги посочи. – Там ще разполагаш с пространство за работа и със защитните инструменти на баща ми. Децата събират всички оръжия в града и ще ти ги донесат.
Изрисувания кимна и изчезна в работилницата без да продума.
– Откъде успя да го намериш тоя? – попита Илона.
– Спаси ни от демони по пътя – отвърна Лийша и тръгна към стаята на баща си.
– Не знам дали ще си му от полза – предупреди я Илона и сложи ръка на вратата. – Акушерката Дарси каза, че сега е в ръцете на Създателя.
– Глупости – каза Лийша, влезе в стаята и веднага изтича до баща си. Той беше блед и влажен от пот, но това не я отблъсна. Сложи ръка на челото му, после прокара чувствителните си пръсти по врата, китките и гърдите му. Докато работеше, питаше майка си за симптомите, кога са се проявили и какво са опитвали досега с акушерката Дарси.
Илона кършеше ръце, но отговаряше колкото се може по-изчерпателно.
– Много от останалите са по-зле – каза Лийша. – Татко е по-силен, отколкото го мислиш.
За пръв път Илона нямаше омаловажаващ коментар.
– Ще му сваря отвара – каза Лийша. – Ще трябва да му се дава редовно, поне на всеки три часа.
Тя взе парче пергамент и нахвърли няколко предписания с бърза ръка.
– Няма да останеш с него? – попита Илона.
Лийша поклати глава.
– Има близо двеста човека в Свещения дом, които се нуждаят от мен, мамо – каза тя, – а много от тях са по-зле от татко.
– Имат Дарси, която да се грижи за тях – възрази Илона.
– Дарси изглежда сякаш не е спала, откакто е тръгнала заразата – каза Лийша. – Ходи като мъртвец, но дори да беше в най-добрата си форма, не бих ù поверила лечението на тази болест. Ако останеш с татко и следваш инструкциите ми, по-вероятно ще е той да види зората, отколкото мнозина други в Хралупата на дърваря.
– Лийша? – простена баща ù. – Т’в ти ли си?
Лийша дотърча при него, седна на ръба на леглото и хвана ръката му.
– Да, татко – каза тя, докато очите ù се пълнеха със сълзи, – аз съм.
– Ти дойде – прошепна Ърни и устните му се извиха в бавна усмивка. Пръстите му стиснаха безсилно ръката на Лийша. – Знаех си, че ще дойдеш.
– Разбира се, че ще дойда – каза Лийша.
– Но трябва да вървиш – въздъхна Ърни. Когато Лийша не му отвърна, той я потупа по ръката. – Чух какво каза. Върви да направиш каквото трябва. Само като те видях, получих нови сили.
Лийша прохлипа леко, но се опита да го замаскира като смях. Целуна го по челото.
– Толкова ли е зле? – прошепна Ърни.
– Много хора ще умрат тази нощ – отвърна Лийша.
Ръката на Ърни стисна по-здраво нейната и той се поизправи.
– Тогава се погрижи да не са повече, отколкото трябва – каза той. – Гордея се с теб и те обичам.
– Обичам те, татко – отвърна Лийша и го прегърна силно. Избърса очите си и излезе от стаята.
***
Роджър правеше салта по миниатюрната пътека в импровизираната лечебница, пресъздавайки дръзкия начин, по който Изрисувания ги бе спасил преди няколко нощи.
– Но тогава – продължи той, – между нас и лагера застана най-грамадния каменен демон, който някога съм виждал.
Той скочи върху една маса, вдигна нагоре ръце във въздуха и ги размаха, за да покаже, че дори тази височина не е достатъчна да предаде правдиво размерите на звяра.
– Четири метра и половина беше той – каза Роджър, – със зъби като копия и рогата опашка, която може да смачка кон. Лийша и аз спряхме на място, но подвоуми ли се Изрисувания? Не! Той продължи напред, спокоен като празнична сутрин и погледна чудовището право в очите.
Роджър се наслаждаваше на ококорените очи, които го заобикаляха, и се поколеба, оставяйки напрегнатата тишина да се сгъсти, преди да каже „Бам!” и да плесне с ръце. Всички подскочиха.
– Просто ей така – каза Роджър – конят на Изрисувания, черен като нощта и самият той като демон, прониза с рогата си гърба на демона.
– Конят е имал рога? – попита старец и повдигна сивата си вежда, гъста и чорлава като катерича опашка. Стоеше подпрян на сламеника си и пънчето на десния му крак поеше превръзките с кръв.
– О, да – потвърди Роджър, като мушна пръсти зад ушите си и предизвика кашлящи смехове. – Огромни, от лъскав светъл метал, прикрепени за оглавника и силно заострени, с мощни защити, врязани в тях! Най-великолепният звяр, който някога сте виждали, е той! Копитата му удариха звяра като гръмотевици и когато повали демона на земята, ние се затичахме към кръга и бяхме в безопасност.