Изрисувания кимна.
– Не повече от мен – каза той. – Пътят към Ядрото се отвори за мен, зовеше ме, дърпаше ме надолу.
– Какво общо има това с нас? – попита Лийша.
– Защото не беше от демона, беше от мен – каза Изрисувания. – Аз поех контрол над преминаването и завлякох демона обратно на слънце. Дори сега усещам притегателната сила на Ядрото. Ако си го позволя, бих могъл да се плъзна надолу в пъклените му недра при останалите ядрони.
– Защитите... – започна Лийша.
– Не е от защитите – каза той и поклати глава. – Казвам ти, че е от мен. През годините съм поел прекалено много от магията им. Вече дори не съм човек. Кой знае какво чудовище би се пръкнало от семето ми?
Лийша отиде при него и пое лицето му в ръце, както бе направила онази сутрин, когато правиха любов.
– Ти си добър човек – каза тя и очите ù се изпълниха със сълзи. – Каквото и да ти е сторила магията, не е успяла да промени това. Нищо друго няма значение.
Тя се приближи да го целуне, но той бе научил сърцето си да ù устоява и я задържа на разстояние.
– За мен има значение – каза той. – Докато не разбера какво съм, не бих могъл да бъда с теб или с която и да било.
– Тогава аз ще открия какво си – каза Лийша. – Обещавам.
– Лийша – каза той, – ти не можеш да...
– Не ми казвай какво мога и какво не! – сряза го тя. – Толкова много хора са ми го казвали, че ще ми стигне за цял живот.
Той вдигна ръце отстъпчиво.
– Извинявай – каза той.
Лийша подсмръкна и стисна ръцете му в своите.
– Няма нужда да се извиняваш – каза тя. – Това е състояние, което може да се диагностицира и лекува като всяко друго.
– Аз не съм болен – каза Изрисувания.
Тя го погледна тъжно.
– Аз знам това – каза тя, – но изглежда, че ти не го знаеш.
***
В Красианската пустиня имаше оживление на хоризонта. Появиха се редици мъже, десетки хиляди, увити в широко черно сукно, загърнато около лицата им, за да ги предпазва от жулещия пясък. Авангардът беше съставен от две групи конници: в по-малката яздеха леки, бързи коне, а в по-голямата – мощни, гърбати зверове, подходящи за пустинни преходи. Следваха ги колони от пехотинци, а тях – безкрайна на глед върволица от каруци и провизии. Всеки воин носеше копие, издълбано със сложни защитни мотиви.Начело яздеше мъж, целият в бели одежди върху лъскав жребец в същия цвят. Той вдигна ръка, ордата зад него спря и застина в мълчание, вперила взор в руините на Анокх Слънце.
За разлика от дървените и стоманени копия на своите воини, този мъж носеше древно оръжие от светъл, непознат метал. Той беше Ахман асу Хошкамин ам’Джардир, но неговият народ от години не го бе наричал така.
Наричаха го Шар’Дама Ка, Избавителят.