Арлен прокара палец по всяка една гладка, лакирана защита, за да усети силата ù. На всеки тридесет сантиметра от въжето имаше по една малка плочица – точно колкото бяха необходими за добрата защита. Преброи повече от четиридесет.
– Въздушните демони не могат ли да влетят в такъв голям кръг? – попита той. – Татко поставя колове, за да не кацат по нивите.
Мъжът го погледна малко изненадан.
– Баща ти най-вероятно си губи времето – каза той. – Въздушните демони са изкусни летци, но се нуждаят от широко място, където да се засилят или от височина, от която да скочат, за да излетят. В царевичната нива няма ни едното, ни другото, така че едва ли биха кацнали там, освен ако не зърнат нещо твърде изкусително, като например някое малко момче, заспало в полето от желание да докаже смелостта си. – Той погледна Арлен по същия начин, по който го гледаше и Джеф, докато го предупреждаваше, че с ядроните шега не бива. Като че ли не знаеше.
– Освен това, въздушните демони като завиват, изписват широки дъги – продължи Рейджън – и повечето от тях имат размах на крилете, по-голям от този кръг. Възможно е някой да влети, но досега не съм виждал това да се слуи. Ако стане обаче... – той посочи към дългото, дебело копие, което държеше до себе си.
– Можеш да убиеш ядрон с копие? – попита Арлен.
– Вероятно не – отговори Рейджън, – но съм чувал, че можеш да ги зашеметиш, ако ги приковеш към защитите си. – Той се изхили. – Дано не ми се налага да проверявам това.
Арлен го погледна с широко отворени очи.
Рейджън отвърна на погледа му, този път със сериозно лице.
– Работата на вестоносеца е опасна, момче – каза той.
Арлен задълго не откъсна очи от него.
– Ама си струва, щом виждаш Свободните градове – каза той накрая. – Кажи ми честно, какво е във Форт Мливари?
– Това е най-богатият и най-красив град в целия свят – отвърна Рейджън и повдигна ръкава на ризницата си, за да разкрие върху предмишницата си татуировка, на която се виждаше град, сгушен между две планини. – Мините на Херцога са богати на сол, метал и въглища. Стените и таваните там са така добре защитени, че рядко се налага да се подлагат на проверка. Когато слънцето озари крепостта на града, дори планините умират от завист.
– Никога не съм виждал планина – каза Арлен, докато възхитено проследяваше с пръст очертанията на татуировката. – Баща ми казва, че те са просто големи хълмове.
– Виждаш ли онзи хълм? – попита Рейджън и посочи на север от пътя.
Арлен кимна.
– Хълмът на Богин. От него можеш да видиш целия Поток.
Рейджън кимна.
– Знаеш ли какво означава „стотица”, Арлен? – попита той.
Арлен отново кимна.
– Десет чифта ръце.
– Е, дори една малка планина е по-голяма от сто ваши Богинови хълмове, натрупани един върху друг, а планините на Мливари не са малки.
Арлен се ококори, опитвайки се да си представи подобна височина.
– Сигурно стигат до небето – каза той.
– Някои са даже над него – изфука се Рейджън. – Когато ги изкачиш, гледаш надолу и виждаш облаците.
– Искам някой ден да видя това – каза Арлен.
– Можеш да дойдеш в Гилдията на вестоносците, когато пораснеш достатъчно – отвърна Рейджън.
Арлен поклати глава.
– Татко казва, че хората, които напускат, са дезертьори – каза той. – И щом го каже, плюе.
– Баща ти не знае за какво говори – каза Рейджън. – Плюенето не прави думите верни. Без вестоносци дори Свободните градове биха се сринали.
– Че Свободните градове не са ли в безопасност? – попита Арлен.
– Нищо не е в безопасност, Арлен. Не и напълно. Мливари разполага с повече хора и може да се справи с жертвите по-лесно, отколкото Потока на Тибит, да речем, но ядроните всяка година си взимат своето.
– Колко души живеят в Мливари? – попита Арлен. – Тук, в Потока, имаме девет стотици, Слънчево пасище нагоре по пътя трябва да е също толкова голямо.
– Имаме над тридесет хиляди в Мливари – каза Рейджън с гордост.
Арлен го погледна объркано.
– Хиляда са десет стотици – поясни вестоносецът.
Арлен помисли за момент и поклати глава.
– Няма толкоз хора в света – каза той.
– Има, че и повече – отвърна Рейджън. – Широк е светът за този, който не се страхува от мрака.