Ненадейно вратата на лабораторията се отвори и смешно ниският господин Шиндълдекер застана, взирайки се в Дан — носеше грозен двуреден костюм и подръпваше закривения си кестеняв мустак.
— Мислите ли да се присъедините към нас, господин Хъмфри, или предпочитате да останете тук и да гледате през прозореца?
Дан сви на руло списанието и го мушна под мишница.
— Мисля, че ще се присъединя към вас — отговори той, влезе в лабораторията и се запъти с бавна крачка към едно от последните места в дъното.
Колко странно. Дан никога не беше спокоен, а сега едва позна гласа си — имаше известна нотка напереност, все едно че нещо ново в него разцъфна и беше на път да излезе.
Беше като стих от една поема на Кийтс — „Защо се смея тази вечер?“ Поезията, Славата и Красотата наистина са вълнуващи…
И Дан определено го чувстваше.
Събиране на верандата
— Нека да излезем навън и да пушим — прошепна Елиз в ухото на Джени на път за закусвалнята в междучасието в единадесет часа — почивката в „Констънс Билард“ за сок и бисквити. Само учениците от горния клас можеха да излизат извън училище по време на почивката, така че тя наистина предлагаше нещо напълно невъзможно.
Джени се спря на стълбите.
— Не знаех, че пушиш.
Елиз разкопча малкия си външен джоб на бежовата раница „Кенет Коул“ и извади наполовина изпушен пакет Marlboro lights.
— Само понякога — отговори тя и прибра пакета, преди да се появи на стълбите някоя учителка. — Идваш ли?
Джени се поколеба. Ако портиерката ги види да тръгват, можеше да им се разкрещи, да се обади на учителката или дори на техните родители. „Как…?“
— Хайде да тръгваме — Елиз я подкани и я дръпна за ръката. Тя се затича по стълбите, влачейки Джени след себе си. — Тръгвай, тръгвай, тръгвай!
Джени затаи дъх, докато следваше Елиз по стълбите и прекоси през фоайето, застлано с червен килим към входните врати. Трина, портиерката, лаеше нещо по телефона и в същото време сортираше пощата. Тя дори не забеляза двете първокурснички, които профучаха покрай нея, без да се разпишат.
Блеър седеше сама на верандата на Източна 94-та улица, където се събираха ученичките от горния курс на „Констънс Билард“, пушеше ядосано ултралеки „Мерит“ и преглеждаше въпросите за интервюто в колежа, за което се готвеше от октомври. Оставаха само два дена до интервюто й с Оуен Уелс и тя нямаше намерение да се провали и този път.
„Разкажи ми за твоите интереси. С какви неща се занимаваш след училище?“
„Президентка съм на Френския клуб и Училищния съвет за социални услуги. Освен това съм съветничка в консултантска група и съветвам първокурсничките по обществени въпроси. Имам Национална награда по тенис — през лятото играя всеки ден, а през зимата два пъти седмично. Доброволка съм в обществените кухни винаги, когато мога. Председателствам организационните комитети на осем вида благотворителни дейности през годината. Тази неделя щяхме да организираме бал за Деня на свети Валентин в полза на «Малки сърца» — благотворително дружество за деца със сърдечни проблеми, но балът беше отменен заради Седмицата на модата. Притеснявахме се, че никой няма да дойде. Изпратих писма на всички от списъка за гости и събрах почти 300 000 долара. Събирането на дарения определено е една от силните ми страни и категорично смятам да бъда доброволка в «Йейл».“
Блеър можеше да си представи как очите на Оуен се разширяват от изненада. „Как би могъл «Йейл» да не я приеме? Тя беше първа класа.“
Първокласна лъжкиня беше по-вярно. Историята за благотворителната кухня беше пълна измислица, а и си премълча за другите седем председатели, които помогнаха да съберат парите за „Малки сърца“.
— Здравей, Блеър!
Серена вървеше по тротоара към нея, обута в черен мрежест чорапогащник с дупка на едното коляно, блестящата й руса коса беше събрана на опашка. Това щеше да бъде доста неловко за някои момичета, но за Серена беше просто ще-го-преживея-защото-всичко-ми-стои-добре. Една кола мина по улицата, шофьорът изсвири през прозореца и наду клаксона до тях. Серена толкова беше свикнала с клаксоните и подсвиркванията на мъжете, че дори не си правеше труда да се обърне.