Мичел вдигна пликчето и сложи ръка на рамото му. После вдигна нагоре другата си ръка и махна на полицаите към пейките. Двама от тях се изправиха и се забързаха към него. Не приличаха изобщо на полицаи. Единият носеше черни дънки „Клуб Монако“, а другият имаше глупава червена шапка помпон. Показаха на Нейт значките си.
— Няма да ти слагаме белезници — обясни „Клуб Монако“. — Непълнолетен си, нали?
Нейт кимна тъжно, избягвайки погледа на ченгето. Щеше да навърши осемнадесет през април.
— Като стигнем в Районното, ще се обадиш на вашите.
Сигурен съм, че ще бъдат разчувствани — помисли Нейт горчиво.
От другата страна на ливадата двамата мъжаги, играещи футбол, и възрастната жена с пухкавия бял пудел се бяха събрали заедно. Наблюдаваха арестуването на Нейт, все едно беше първа серия на някое ново обещаващо риалити шоу.
— Ще те пуснем след няколко часа — каза ченгето с червената шапка, докато записваше нещо в бележника си. Нейт забеляза златните обици на полицая и осъзна, че беше жена, въпреки широките й рамене и дебели пръсти. — Ще те глобят и сигурно ще те изпратят на рехабилитация.
Все още усещаше ръката на Мичел на рамото си, като морална подкрепа.
— Имаш късмет — добави той.
Нейт стоеше с наведена глава и се надяваше, не никой няма да го разпознае. Хич не се чувстваше късметлия.
Представянето на новия Д
Вторник следобед. Ванеса стоеше пред „Ривърсайд Преп“, снимаше замръзналия труп на един умрял гълъб и мислеше за секс, докато чакаше да се появи Дан. Беше й оставил съобщение на рецепцията на „Констънс Билард“ да се срещнат след училище. Спешно. Ще те чакам тук в четири, гласеше то. Как се превзема, помисли влюбено Ванеса. Какво можеше да бъде толкова спешно? Сигурно го беше хванала параноята, защото днес излизаше поемата му в Ню Йоркър. Или това, или беше прекалено възбуден и нямаше търпение да го направи пак. Рано сутринта, преди да си вземе душ, Ванеса се спусна по стълбите и изтича до щанда за вестници на ъгъла да си купи шест броя Ню Йоркър. Така щеше да има винаги един брой под ръка, за да натрие носа на Дан, когато се чувстваше непълноценен.
Ако се замислеше сериозно, тя беше тази, която трябваше да се страхува. Поемата беше за един тип, който беше стеснителен с жените и в частност с авторитарното си гадже. Хората, които ги познаваха, можеха да си помислят, че Ванеса е истински питбул. Но последният стих беше толкова нежен и секси, че в интерес на истината нямаше право да се оплаква.
Грижи се за мен. Вземи ме. Грижи се. Вземи ме.
Докато го четеше, изпита желание да хвърли дрехите си и да му скочи. Нежно, разбира се.
Точно тогава Дан се появи на черната врата на „Ривърсайд Преп“ и прекъсна мислите й. Размаха смачкания екземпляр на Ню Йоркър и се затича към нея с износените си маратонки „Пума“ с морскосини връзки.
— Това е най-прекрасният ден в живота ми! — извика той. — Обичам те!
— Няма нужда да ставаш сантиментален, за да си легнем отново — Ванеса се изхили и го целуна. — На твое разположение съм. Между другото, и аз те обичам.
— Супер — Дан се усмихна глупаво.
Ванеса не можеше да повярва, че това е същият Дан. Все още беше блед, слаб и презареден с кофеин, но кафявите му очи блестяха и имаше трапчинки от смях на бузите. Чакай малко. Откога можеше да види очите му?
— У ау, подстригал си се — забеляза тя и го заобиколи да го разгледа.
Дан каза на бръснаря да го подстриже късо и да му остави дълги бакенбарди. Мислеше си, че така няма да прилича на всички останали глупаци в класа. Прокара ръка по главата си. Беше странно усещане, някак по-чисто отпреди, по… хомогенно. Точно това искаше — да го забелязват с работата му, а не с косата.
Както кажеш, Бакенбард.
Ванеса пъхна ръце в джобовете на палтото си. Прическата му имаше някакъв странен замисъл и не беше случайна. Косата му придаваше отнесен, безгрижен вид.
— Различна е — промълви тя замислено и вече й домъчня за предишната му рошава коса. — Ще й свикна.
Група осмокласници зад тях излязоха през вратата, пеейки с пълна сила „Hello Dolly“. Тъкмо излизаха от час по музика и бяха прекадено млади и невинни, за да си дадат сметка, че звучат а’ла гей.