— Инструмент за конски копита — отговори бързо, подавайки му таблетките. — Конярят го използва, за да изчисти копитата на конете. Хайде, вземи една.
Нейт поклати глава. Мозъкът му търсеше начин да се измъкнат от света на конските таблетки на по-безопасна територия.
— Джорджи — каза той и блестящите му смарагдовозелени очи погледнаха в нейните тъмнокафяви. Грабна китката й толкова силно, че таблетките се разпиляха на пода. Повдигна я в ръцете си и целуна тъмночервените й устни.
— Хайде да слезем долу.
Джорджи отпусна главата си на гърдите му.
— Добре — промърмори. Тъмната й копринена коса почти се влачеше по пода, докато Нейт я носеше надолу по стълбите към спалнята. Отдръпна плюшения бял юрган и я остави в леглото, но тя не го пусна.
— Не ме оставяй сама.
Нейт нямаше такова намерение. Кой знае какво щеше да направи, ако я оставеше сама.
— Идвам след една секунда — каза той и се отскубна. Пресече стаята, отиде в банята и остави вратата открехната, за да може да чуе Джорджи, преди да направи някоя глупост. Подредени на рафта до мивката имаше три шишенца хапчета с рецепти. Разпозна името „Перкосет“, защото беше взимал болкоуспокояващото, когато му извадиха мъдреца, но останалите хапчета не му бяха познати. Нито една от трите рецепти не беше на името на Джорджина Спарк.
Изми си ръцете и се върна в спалнята. Джорджи лежеше по корем с бялото си памучно бельо, похъркваше леко и изглеждаше много по-невинна, отколкото беше. Нейт седна до нея и я загледа. Вертебралните й кости изпъкваха на гърба, движейки се нагоре-надолу, докато дишаше. Чудеше се дали има нужда да се обади на някого или за Джорджи беше напълно нормално да изпие малко хапчета преди заспиване.
На събирането в „Брейкауей“ онзи ден Джаки каза, че можеха да й се обадят, ако се нуждаеха от помощ. Нейт извади от джоба мобилния си телефон и затърси номера на Джаки — беше настояла всички да го запишат на една от сбирките. Нейт мислеше, че никога няма да й се обади. Изправи се и се върна в спалнята, когато телефонът започна да звъни.
Звъня дълго време, преди Джаки да отговори сънено.
— Да?
Нейт погледна часовника и едва тогава си даде сметка, че е два сутринта.
— Здравей — каза бавно. — Аз съм Нейт Арчибалд от твоята група, с която се срещна днес — започна да обяснява, защото му се искаше да не звучи така дрогиран. — Аз съм, хм, в къщата на онова момиче — Джорджи. Току-що разбрах, че е взела голямо количество хапчета и мисля, че е добре — заспала е — но исках само да те попитам какво трябва да направя?
— Нейт — Джаки каза бързо, внезапно звучеше все едно е изпила десет чаши с кафе, — искам да ми прочетеш имената на лекарствата и ако можеш, да ми кажеш колко е изпила.
Нейт взе шишенцата и прочете имената. Той не спомена конските успокоителни, но беше сигурен, че Джорджи не е пила от тях.
— Не знам колко — каза безпомощно. — Не я гледах, когато ги взимаше.
— Сигурен ли си, че спи? Дишането й нормално ли е? Не повръща и не се дави?
Нейт се втурна в спалнята по-притеснен отвсякога, но Джорджи продължаваше да спи спокойно, ребрата й се движеха нагоре-надолу с всяко поемане на въздух, тъмната й коса беше разпиляна на възглавницата около главата — изглеждаше точно като Снежанка.
— Да — каза облекчено. — Спи.
— Добре. Искам да останеш там и да я наблюдаваш. Внимавай да не почне да повръща. Ако повръща, сложи я да седне, подпри я на рамото си и я потупвай по гърба, за да не се задави. Знам, че не звучи приятно, но ти искаш тя да е добре. Искаш да й помогнеш да се възстанови.
— Добре — отговори Нейт разтреперан. Той погледна отново към Джорджи и се молеше да не прави странни неща.
— Ще изпратя линейка от клиниката. Сигурно ще се забави, защо го пътищата практически са затворени, но не мисля, че си далеч — ще успеят да стигнат. Готов ли си да бъдеш силен, Нейт? Не забравяй, ти си нашият герой тази вечер, нашият Вълшебен принц, нашият Рицар в блестящи доспехи.
Нейт отиде до прозореца и погледна навън. Имаше толкова много сняг, кръговото платно пред къщата не се отличаваше от просторните поляни наоколо. Не се чувстваше като Вълшебния принц — чувстваше се безпомощен и в капан, като Рапунцел. Нямаше ли вече достатъчно неприятности?
— Добре — каза на Джаки, като се опитваше да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше. — Доскоро — затвори телефона и го пъхна в задния си джоб.