— Седни тук.
Елиз пусна дръжката и се намести на седалката.
— Здравей — каза тя и погледна към Лео. Ритна Джени по крака, когато го разпозна. — Здравей.
— Елиз, това е Лео. Лео, това е Елиз — запозна ги вежливо Джени. Автобусът спря рязко и Лео се облегна на рамото й, за да запази равновесие. О, Господи. Той ме докосна! Докосна ме!
Джени почувства погледа на Елиз, която се опитваше да разбере какво става.
— И ти ли учиш в „Констънс Билард“? — Лео попита Елиз.
Елиз кимна напълно объркана. Изведнъж на Джени й дожаля. Сложи ръка върху рамото й и се усмихна на Лео.
— Тя е най-добрата ми приятелка.
Елиз се изхили и отпусна глава на рамото й.
— Мисля, че намери шапката си — прошепна тихо.
— Да — ухили се Джени, облекчена, че Елиз беше достатъчно умна, за да не задава повече въпроси. Когато останат сами, щеше да й обясни всичко, както правят най-добрите приятелки. Тя погледна перфектните черти, перфектното лице на Лео и остана без дъх от поредната му нащърбена и ослепителна усмивка.
— Знаех си, че не може да се казваш Ланс.
В изпуска шанса си да снима разлагащи се тела на риби
— Радвам се, че успя да го направиш — каза Кен Могул в сряда следобед, когато Ванеса го придружи в „Чипис“, новото кафене в Уилямсбърг в долната част на улицата, на която живееше. Той подбутна към нея димящата чаша с капучино.
— Поръчах и за двамата. Надявам се нямаш нищо против.
Ванеса седна с черното си палто и хвана чашата с две ръце, присвивайки устни, докато духаше горещото мляко.
— Благодаря, че ме уреди на модното шоу — каза тя. — Супер беше — тя премигна. — Мразеше начина, по който звучеше, когато говореше с Кен Могул. Като някоя безмозъчна глупачка.
Кен повдигна широките слънчеви очила „Персол“ върху късата си червена коса и се облегна на масата, готов да говори за бизнес.
— Искам да дойдеш с мене в Кан тази пролет. Ще те запозная и с други блестящи независими режисьори. Можем да работим заедно. Искам да прекъснеш училище за една или две години и да направим няколко филма. Ще бъде вълшебно, чувствам го.
По уредбата звучеше Ения. Ванеса разкопча и закопча палтото си. Мразеше Ения.
— Започнах да работя по нов проект в Южна Америка — продължи Кен Могул. — Започва с морски чайки, които хранят малките си с месото на разложени риби, и после преминава към горилите, които изоставят децата си. След това ще заснема улиците в Рио, където децата проституират срещу дрога. Още не съм започнал снимките, но си мислех, че можеш да идеш там, да се сприятелиш с децата и да запишеш историите им. Знаеш ли португалски?
Ванеса поклати глава. Подиграваше ли се с нея?
— Испански?
Тя поклати отново глава.
— Няма значение. Ще намерим преводач или деца, които говорят английски. Всичките ти разходи ще бъдат поети от продукция „Дюк“. Помниш ли Дюк от купона „Повече от голи“?
Ванеса кимна и се усмихна. Как можеше да забрави Дюк, най-загубеният мъж на планетата?
— Ще имаш кола на разположение, апартамент, оборудване и всичко, от което се нуждаеш — добави Кен. — Искаш ли?
Ванеса забеляза за първи път колко неоформена беше брадичката му. Всъщност брадичката липсваше.
— Винаги съм искала да отида в Кан — отговори и отпи замислено от капучиното си. — Новият ти проект звучи наистина… страхотно. Но вече ме приеха в Нюйоркския университет. От единадесетгодишна мечтая да ида там. Няма начин да се откажа.
— А моят филм? Детска проституция! Животни, които изоставят малките си! Това е поразяващ материал! — Кен Могул се пенявеше и плюеше по барплота.
Ванеса помисли, че ако имаше по-очертана брадичка, слюнката му нямаше да опръска всичко. През рамото му, на таблото за обяви, Ванеса забеляза една светлосиня реклама.
„Ривингтън Роувър клуб за поезия“
обявява прочит на
Даниел Хъмфри и Мистъри Крац
Вторник, осем часа вечерта
Нищо чудно, че Дан я отбягваше цяла седмица. Бил е прекалено зает да бъде известен.