Щом се научи да чете, Фредерика започна да поглъща жадно творбите, които изпълваха прекрасната библиотека на госпожица Леополдина. Настойницата й я оставяше свободна. Тя мислеше, че никога никому книга не е причинявала зло и ако оказва пагубно влияние — причината трябва да се търси в самия читател.
Фредерика се възхищаваше всеотдайно от героините, които влачеха върху шлейфа на роклята си сърцата на мъжете и се отнасяше с презрение към жени, които робуват на любовта или които изоставянето може да сломи.
Тя беше единадесетгодишна, когато тържествено се закле да не вдигне никога дори малкия си пръст, за да завладее някой мъж.
— Коя предпочиташ — питаше госпожица Леополдина, виждайки я да поставя на място „Червено и черно“, — госпожица дьо ла Мол или госпожа дьо Ренал?
— Госпожица дьо ла Мол — каза без колебание Фредерика.
Настойницата й се усмихваше. Тя клатеше глава и одобряваше мълчаливо. Изнасяше дълги беседи на питомката си за подчинеността, довела жената до вековно робство и направила я неспособна да се черви от него. Жените са се оказали най-лошите неприятели на тези, които са искали да ги изтръгнат от тази подчиненост. Нямаше понятие какво представлява една истинска жена.
— Впрочем — добави госпожица Леополдина с презрителен израз, — не се знае какво представлява също така и един истински мъж. Жените са за оплакване. Без всякакво величие. Какво са мъжете от нашия век? Жалки простаци, незначителни донжуановци, суетни глупаци, в най-добрия случай добри нищожни същества. Задоволяват се с малко пари, малко власт и с най-обикновени любовни приключения.
През есента на 1939 година госпожица Леополдина заяви, че е дошло времето за заминаване за Париж, за да може Фредерика да бъде представена на музикалния свят.
— Пазех те в самота, Фредерика, за да не те оскверни нищо. Пазех те далеч от света, като Херцелайде Парсифал в омагьосаната гора. Време е вече да се покажеш. Само веднъж да свириш и всички ще коленичат в краката ти.
И в една студена, мъглива декемврийска сутрин, когато снегът покриваше полето, тя затвори къщата край гората и се качи с Фредерика във влака за Париж.
Войната бе избухнала през септември. Това не бе причина, достатъчно важна, за да отклони старата госпожица от проекта й. Нищо не можеше да я разубеди, щом вземеше решение. При това войната ще свърши скоро, си мислеше тя. Неприятелят ще бъде сразен още при първата битка; това белено: той не смееше да атакува!
Тя влезе с Фредерика в един скромен, но добре поддържан хотел и се настани в очакване да намери апартамент. Отдаде се на това търсене с цялата си обичайна енергия. Разхожда се из Париж. Замаяна е от шума и движението. Навсякъде хората се забавляват, и то повече от всякога. Кината, дансингите и ресторантите не се изпразват. Всеки ден се прибира с голям запас от вестници, които коментира с жар.
На изток, зад извънредно засилените си линии, неприятелите се крият, дебнат се един друг и се следят внимателно. Враждебните действия между франция и Германия не са избухнали още. Задоволяват се само с незначителни схватки. Но войната на нерви върши своите невидими и разлагащи поражения. Човекът от улицата се оплаква от безинтересните новини, предложени на жаждата му за силни преживявания. Умните и чувствителните хора са обзети от смътен страх, който се превръща често в непоносима тревога. Защо франция не атакува? Страхува ли се? франция е силна, много добре въоръжена, ораторите твърдят това и филмите го доказват. Говори се, че неприятелят е вече загубен. Чрез блокада ще го заставят да се подчини — тогава защо да се лее кръв напразно?
Такова беше мнението на госпожица Леополдина, която се пристрасти внезапно към международната политика и изнасяше дълги беседи на Фредерика.
Петнадесет дни след пристигането си в Париж, тогава, когато бе намерила вече апартамент според мечтите си и се готвеше да го наеме, тя бе прегазена на улицата. Шумът от спукването на една гума близо до нея я накара така силно да подскочи, че тя загуби равновесие и попадна под колелата на един автобус, който не можа да спре. Умря няколко часа след като бе пренесена в една клиника.
Фредерика мислеше, че ще умре от скръб. Тя оставаше сама, без всякакъв опит, лишена от всичко, в чужд град, където никого не познаваше. От нотариуса разбра, че госпожица Леополдина е пропуснала да извърши необходимите формалности за осиновяването й. Не може да наследи нищо от нея. Богатството преминаваше в ръцете на един далечен братовчед, който й съобщи, че тя трябва да печели хляба си както може.