Краген идваше от негова страна да я помоли най-учтиво да свири на господаря му, който я очакваше в девет часа.
Фредерика обличаше тогава бялата си рокля от копринен муселин и сребърните обувки. Разчесваше с четка косите си, които лесно се набиваха и разстилаха лъскави и леки на раменете й. Завиваше се с голяма вълнена наметка и се отправяше към салона за музика. Прекосяваше галерията и слизаше по голямото стълбище. Краген редовно я чакаше в хола. Той я превеждаше през лабиринт от галерии, коридори, луксозно мебелирани, или голи стаи, караше я да изкачва и слиза стъпала, за да стигнат най-сетне салона за музика, който е в съседство с работния кабинет на барон фон Вайзефорт.
И тя свиреше…
Баронът обичаше Хендел, Скарлати, Рамо, Хайдн, Моцарт, Купрен, но предпочиташе Бах. Той искаше Бах, само Бах. Фредерика свиреше наизуст цялата музика, която Жан Себастиян бе написал за клавесин. Госпожица Леополдина я бе накарала да я научи наизуст. При това за нея беше достатъчно един път да прегледа нотите, за да се запечатат в паметта й.
Госпожица Леополдина я подлагаше на изпитания, които постепенно ставаха все по-трудни, умело увеличаваше трудностите, караше я да разчита някоя страница от известен композитор и след това да я свири наизуст. После тя не споменаваше нищо за това. След известно време най-неочаквано караше момиченцето да й изсвири без ноти някой малък концерт, който бяха изучавали заедно преди. И когато Фредерика успяваше, без да сбърка нито нота, госпожица Леополдина я вземаше в прегръдките си, притискаше я буйно до сърцето си, обсипваше я с целувки и викаше, че това е чудо, истинско чудо, което се случва само веднъж на сто години.
Когато тези спомени се пробуждаха у Фредерика, сълзи бликаха от очите и течаха по бузите й.
През това време баронът е невидим. Никога не се явява. Той е в съседната стая, от другата страна на полуотворената врата.
Какво прави? Работи ли? Спи ли? Мечтае ли? Мисли ли? Понякога тънкият слух на Фредерика долавя шумоленето на страница, която се обръща, или лекото скърцане на перо, плъзгащо се по хартията, или шум на стъпки, заглушен от дебелите килими. Отваря се чекмедже или се взема книга от рафтовете на библиотеката, разглежда се една от картите, закачени по стените, или се изваждат папки от някой шкаф. Понякога долита шепотът на заглушен разговор.
Тези музикални вечери са нещо фантастично, недействително. Навън е зимна нощ, януарска или февруарска, когато под блясналата луна е толкова студено, че камък се пука. Сняг вали тихо на гъсти снежинки, които се плъзгат беззвучно зад високите, на малки квадрати прозорци: дошъл от безкрая и връщащ се към безкрая.
Имаше мигове, когато някакъв неизразим трепет изпълваше широката зала. На Фредерика й се струваше, че нейната музика отключва заключени извори и че някаква удивителна и неуловима сила, която се освобождава, почваше да тече изпод пръстите й и се разливаше в съседната стая, където една дебнеща воля я пленяваше и укротяваше. Тогава Фредерика загубваше представа за това, което я заобикаляше, и когато се съвземаше, струваше й се, че цяла вечност бе изминала, че някакво тайнствено събитие се беше случило, за което тя смътно си спомняше. Това бе важно събитие, от огромно значение, което съдържаше истинското обяснение за пребиваването й в Бодезер и причината, поради която барон фон Вайзефорт я беше ангажирал. След тези мигове тя сякаш бе изчерпала силите си. Качила се в стаята си, лягаше, без да има смелостта да се съблече; изтощена, заспиваше веднага, потъвайки в съня като в бездна.
Тя никога не си отиваше сама.
Краген се появяваше на вратата на залата за музика и Фредерика знаеше, че баронът я освобождава. Малката комедия, с която завършваха тези вечери, се развиваше като последователни смени на един неизменен и грижливо негласен балет.
Краген преминава пространството, което го отделя от пианото. Приближава се до нея, застава зад гърба й неподвижен, чакайки да завърши творбата, която изпълнява. Тогава се навежда към ухото й и с вежлив тон й казва, че господин баронът й благодари.
Тя става. Краген взема вълнената наметка, която е хвърлила върху облегалото на креслото, слага я внимателно на раменете й и тя тръгва. Фредерика трябва да мине покрай вратата на работния кабинет на барона. Забавя стъпките си. Този миг тя е очаквала цяла вечер. Този миг е единственото й щастие. Това е мигът, в който тя хвърля бегъл, но толкова жаден поглед към стаята му. Баронът е седнал пред работната си маса, отрупана с книжа, книги, един поднос, върху който са поставени кани и чашки от венециански кристал. Запалена е една-единствена лампа, чиято светлина е съсредоточена върху масата.