Ръката ми отново подскочи до устата. В мислите си вече виждах моята красива Мелъди с четка в ръка, на бузата й петънце тюркоазна боя, на веждите — пурпурно петно. Дъщеря ми беше перфектна, и нейното изкуство ще е такова.
След като изчаках, докато черният дим, в който изчезна Рейес, се разсее, аз се обърнах към Чарли:
— Той е бил там в деня на раждането ти?
— Да. Дълго е за разказване.
Аз се ухилих:
— Имаш толкова необичаен живот. И ти сподели с дъщеря ми рождения си ден.
— Точно така.
— Тя разговаря ли с вас? — баща ми попита Чарли, навярно чул шепота й. По лицето му се виждаше, че е поразен.
Чарли се засмя:
— И още как. Просто блика.
Тя вдигна очи, погледна го и се усмихна. Татко се усмихна в отговор, приближи се и погледна дъщеря ми.
— Можеш ли да им предадеш нещо от мен? — попитах аз.
Чарли кимна и ме зачака да кажа.
— Кажи им, че им благодаря за всичко. Аз…
Повече не можех да говоря. Камък ми заседна в гърлото, като си помислих за всичко, което са направили за мен, за всичко, което трябваше да жертват. Аз не съм се самоубила. Не съвсем. Аз съм пожертвала своя живот заради новия. Осъзнавайки това, почувствах прилив на благословено облекчение. И моите родители са ми простили, позволили са да въплътя единствената си мечта. Сега те ще отглеждат дъщеря ми, къпейки я в същата огромна любов, с която винаги ме обграждаха. Не можех и да мечтая за повече.
Но как бих могла да предам с думи изпълващата ме благодарност? Съществуваха ли въобще на света такива силни думи, които биха събрали в себе си невероятните чувства, които бушуваха в мен сега?
— Да, благодаря — повторих аз. Направих правилния избор, всичко останало е без значение. — Просто „Благодаря!“.
— Джо ме помоли да ви предам нещо — каза Чарли с измъчен глас.
Казаното дълбоко порази мама, която стоеше до баща ми. Със затаен дъх в очакване на някоя дума, тя ме търсеше с очи.
— Тя ви благодари.
О, щях да забравя! Наведох се към Чарли и бързо зашепнах в ухото й.
Тя се засмя.
— Джо любезно ви моли да запишете Мелъди в най-добрата живописна школа, която можете да намерите в окръга.
Усмивката, която озари лицето на мама, беше незабравима.
— Това е Джо — каза тя през сълзи. — Винаги изисква най-доброто.
Като взе от Чарли вързопа, мама прегърна нея и татко едновременно. Тази сцена ме накара да осъзная нещо.
— Мисля, че съм готова — казах аз.
Чарли се обърна, погледна ме със златните си очи и кимна.
Родителите ми бяха заети с Мелъди. Дойде ми времето. Но първо, аз пристъпих напред и прегърнах Чарли. Тя също ме прегърна, и имах чувството, че ме обгърна слънчева светлина. И в следващия момент преминах.
Пътуването беше стремително. Пред очите ми започнаха да проблясват мисли и спомени, които не ми принадлежат. И почти веднага разбрах, че това бяха мислите и спомените на Чарли. Бяха толкова много, че да се разбере всичко беше невъзможно, но все пак някои от тях успях да уловя. Например, споменът за това как е починала майка й. И каква е била Чарли в гимназията, когато е била жътвар на души, заобиколен от най-обикновени хора. Научих колко силно тя, тайно от всички, обича децата, но е дълбоко убедена, че никога няма да може да ги има. Видях малки, но ловко построени защитни механизми, чрез които тя държеше хората на една ръка разстояние. Защото знаеше твърде много за предателството, загубата и смъртта.
Видях и как тя с цялото си сърце се надява, че Рейес я обича. Поне капчица. Това би било достатъчно, така че тя да се буди и да живее ден за ден живота си.
Изведнъж се озовах на място, за чието съществуване дори не подозирах. То беше изрисувано с такива ослепително ярки цветове, които не се виждат на Земята. Усетих топлина, която нямаше нищо общо с времето. Така чиста и прекрасна, тя изпълни всяка клетка на същината ми. И там, на мястото, което съществува извън времето, аз видях как израства това, към което се стремях повече от всичко друго на света. Видях как расте и пораства Мелъди Джо Ан Монтгомъри, до деня, когато с нея ще се срещнем отново.
Това ще бъде един прекрасен ден.