— Проклятие, за своята възраст тя не е нищо особено.
— Защо не мога да виждам нормално?
— Ти си в друго измерение — отвърна Чарли, без да се откъсва от монитора. — А в различните измерения обектите невинаги изглеждат еднакво. Какво ще кажеш Дженифър Сандовал?
— Изобщо не ми е познато — поклатих глава. — На нея ли приличам?
— Нямам представа. Сега съм в полицейската база данни. Няма снимки.
Поредният спомен изплува на повърхността, но така невероятно, така ужасно, че се наложи да си прехапя устната, само за да не закрещя. Навярно паметта пак ме подвежда. Това не може да се е случило.
— И така, нямам нищо — каза Чарли, отново поглеждайки към мен над чашата. Тя отпи голяма глътка, разглеждайки ме от глава до пети. — Да не говорим, че може да си умряла в която и да е точка на земното кълбо и, честно казано, по всяко време. Съдейки по нощницата и прическата не мога да кажа нищо друго, освен че най-вероятно си умряла в рамките на последните двадесет години.
— Двадесет години? — бях потресена. — Тоест бродя тук вече двадесет години?
Тя кимна:
— Времето в твоето измерение тече по-друг начин. Нелинейно. А връща ли ти се полека паметта, а? Спомни ли си още нещо?
Изглежда на лицето ми всичко е било изписано: ужасът, който ме порази до дъното на душата, и страхът, сковал като лед гръбнака ми.
— Да, но това не може да бъде. Просто… Не, не може да бъде.
Изпод миглите ме погледнаха най-съчувстващите очи на света.
— Можеш да ми разкажеш всичко. Ще си остане строго поверително. А освен това просто никой няма да ми повярва.
Погледнах ръцете си и по-точно към китките. Обаче те нямаха и драскотина. Но аз помнех как паднах. Може би съм скочила от покрива на сграда или от някой мост.
— Струва ми се, че съм се самоубила — казах тихо, изчервявайки се от срам.
— О. Много съжалявам, слънце. — Чарли покри ръката ми със своята, и макар че физически не усещах нищо, почувствах излъчващата се от нея топлина, чиста и привлекателна. Внезапно ужасно ми се прииска да заплача. Как съм могла да направя такова нещо? Обичах живота. Помня. Нищо друго не исках така, както да живея, да бъда здрава и нормална.
— Секунда — изведнъж се сетих. — Ако съм се самоубила, не трябваше ли да отида в ада?
Тя стисна ръката ми.
— Всичко е малко по-различно, макар че повечето религии втълпяват именно такъв вариант на развитие на събитията. Понякога нашите физически тела ни изпращат там, откъдето, както ни се струва, не можем да се измъкнем. Но ние нямаме вина за това.
Почувствах как бузите ми се навлажниха и се удивих, че все още мога да плача.
— Разкажи ми какво помниш.
Изтрих бузата си с обратната страна на дланта и въздъхнах дълбоко.
— Помня как взех решение да умра. При това обмислено.
Стиснах устни, за да не се разридая. Как съм могла? Що за човек съм, щом съм се решила на това? Взела съм свещения живот, който ми е бил дарен, и просто съм го захвърлила. Сякаш този живот не е означавал нищо. Сякаш аз нищо не съм значела.
— Слънчице, има стотици причини, които биха могли да те доведат до такова решение. — Чарли посочи нощницата ми. — Вече казах, че може да си боледувала. Понякога… понякога болните от рак извършват самоубийство. И най-често не е по егоистични причини.
Замисляйки се, се намръщих. Ракът не ми се струваше вярно предположение, но чувствах, че Чарли не е далеч от истината. Тя метна поглед към корема ми и също така бързо се съсредоточи върху нещо друго, но аз забелязах, погледнах надолу и видях меката пълнота, покрита с леката тъкан. Шокът ме сполетя по-рано, отколкото дори бих могла да се опитам да го спра.
— Била съм бременна?
Гласът ми нарасна до писък от невъзможността да повярвам в това, което току-що открих. Поглеждайки към Чарли, с две ръце закрих устата си и приглушено се примолих:
— Моля те, кажи ми, че не съм била в това положение, когато съм се самоубила.
Оставяйки кафето, тя взе в ръце двете ми длани, и едва тогава разбрах, че тя ме усеща. За нея аз бях плътна, сякаш и досега имах тяло, макар че можех да преминавам през стени. Така и попаднах тук, когато се опитвах да се добера до Чарли, до излъчващата се от нея светлина.
— Това не знаем — отговори тя с твърд, уверен тон. — Ще изясня какво се е случило с теб. Обещавам.
Искреността в златистите дълбини на очите й ме убеди.
— Но точно сега имам нужда от душ.