— Казвала съм ти, че лъжа превъзходно. Просто ти наистина си доста проницателен. Между другото, имам работа.
Чарли се опита да го заобиколи, но той опря ръка на отсрещната страна на касата и наклони глава.
— Какво се е случило?
— Какво? — попита тя със сух, безцветен глас. — Нищо. Имам работа.
Няколко дълги секунди той я пронизваше с поглед, стиснал устни. Когато Чарли с жест му посочи да се дръпне, той вдигна глава и погледна над главата й към мен.
— Коя е мъртвата мацка?
— Рейес… — Тя ме погледна с извинение, а след това отново се обърна към него. — Това е адски грубо.
— Даже за сина на Сатаната? — поинтересува се той, сякаш се обръщаше отчасти към самия себе си. — А не искаш ли да знаеш какво правя тук?
— Не.
Секунда, той „син на Сатаната“ ли каза?
— Със сигурност ще те сритам в топките, ако не се разкараш от пътя ми — каза Чарли, изправяйки рамене.
Рейес се наклони, докато устните му не се оказаха съвсем до ухото й.
— Сега съм напълно нематериален, Дъч.
Каквото и да беше там, тя все пак го срита. Той веднага изчезна. Разтвори се във въздуха. За няколко секунди на мястото, където той стоеше току-що, увисна черен дим.
Акомпанимент му беше тих смях, който стихна напълно почти веднага.
Чарли се обърна към мен:
— Извинявай за това. Трябва да поработим върху някои точки. И на първо място — уважението към клиентите ми.
Последните думи тя процеди през зъби и все пак тръгна към вратата.
Аз побързах след нея.
— Той „син на Сатаната“ ли каза?
— Аха. Въплътеното зло. И можеш да ми вярваш, отлично му се получава.
Не можех да си представя нещо да не му се получава или да му се получава лошо.
Излязохме сред гъстата и лепкава тъмнина на града. Впрочем, тъмнината съвсем не ми пречеше да виждам, само малко приглушаваше цветовете. Но както и по-рано, светлината на уличните лампи не осветяваше, а сякаш правеше пространството което обливаше, още по-тъмно. Ефектът, да го кажем направо, бе сюрреалистичен.
— Това — каза Чарли, посочвайки с ръка червения джип Вранглер5 — е Мизъри. Аз съм влюбена до уши в него, само не казвай на сестра ми. Тя е психиатър и навярно ще подложи подобно твърдение на щателна психоанализа, след което ще направи крайно гадни изводи.
Качихме се в колата. Треперейки, Чарли съживи джипа и включи парното. Тогава разбрах, че не ми е студено. И не ми е горещо. Въобще никак. Усещането за температура, както вкуса и осезанието, беше недостъпно за мен.
Докато пътувахме по някаква непозната за мен улица, аз сложих ръце на коленете и неохотно попитах:
— Той за мен ли дойде?
Веждите на Чарли се повдигнаха въпросително.
— Синът на Сатаната. Дойде, за да ме отведе в Ада ли?
Свивайки към паркинга на денонощния магазин, Чарли спря джипа, изключи двигателя и се обърна към мен:
— Значи така. Можеш да ми вярваш. Ако ти имаше билет за рейса до адския котел, вече щеше да си там и сега нямаше да разговаряме.
— Но нали определено съм съгрешила.
— Без майтап? — попита Чарли и лицето й се освети от подигравателна усмивка. — Виждаш ли, сто процента съм сигурна, че и аз самата съм прегрешила няколко пъти. И, по мнение на някои религии, възнамерявам да съгреша отново.
Аз примигнах и се огледах, опитвайки се да разбера за какво говори тя.
— Сега отивам направо в магазина и ще си купя цяла чаша мока лате с бита сметана. Кофеин. Калории. — Тя се наведе към мен и прошепна заговорнически: — Абсолютно безсрамно удоволствие.
В отговор на това, не можех да не се усмихна.
— Нима току-що не изпи чаша кафе?
— Ами, да. Кафе. Това е лате. Мока лате. С бита сметана. Далеч не е едно и също. — Тя ми намигна и скочи от джипа.
Реших да отида с нея.
— Освен това ефекта на онова кафе свърши преди… — Чарли погледна часовника си. — Преди доста минути.
— Караш ме да се смея.
— А ти си в денонощен магазин в пет сутринта само по нощница и пухкави чехли — отвърна тя тихо.
Чарли беше права. Нарушавайки правилата за благоприличие, трябваше да се чувствам неудобно.