Когато най-накрая се върнах към настоящето, Чарли ме водеше нанякъде. Оказахме се в болнична стая. Мама гукаше над малък вързоп в ръцете си.
— Как се казва? — попита Чарли.
Майка ми — моята красива, силна майка, която понесе толкова много вълнения и тревоги — й подаде бебето.
— Името й е Мелъди Джо Ан — каза тя, и зачервените очи заблестяха от гордост.
— Чакай — казах на Чарли — спряхме се на Мелъди Рут, в чест на мама.
Вдигайки поглед от бебето, Чарли погледна към майка ми:
— Мислех, че Джо е решила да я нарече Мелъди Рут.
Мама се засмя през сълзите, блестящи в очите й.
— Вярно е, но помислих, че на това бебе много повече ще му отива име в чест на жената, която даде живота си за него.
— Мога ли да попитам какво се е случило? — тихо попита Чарли.
Беше очевидно, че мама е болна от мъка, но намери сили в себе си да обясни:
— Не знам колко близки бяхте с Джо. Тя имаше диабет първи тип.
— Това не го знаех — каза Чарли, гледайки съчувствено мама и люлеейки детето на ръце.
— Научихме, когато тя беше на седем. Тогава тя почти умря. Бъбречното увреждане беше необратимо. Цял живот се борихме, за да е жива тя. Стотици болници. Стотици пъти на ръба между живота и смъртта.
Тя докосна малката длан, която се появи от гънките на одеялото. Дланите на дъщеря ми. Беше ужасяващо.
— Точно като майка си — произнесе мъжки глас.
Стресната, аз се обърнах и видях баща си, който влизаше в стаята с две чаши кафе в ръце.
— Винаги се опитваше да се измъкне от пелените — добави той, посочвайки ръчичката на бебето. — Винаги се бунтуваше.
— До самия край — каза майка ми, задавена от ридания.
— Много съжалявам, г-н и г-жа Монтгомъри — каза Чарли.
— Един ден тя дойде у дома и каза, че е бременна — каза мама. Татко й даде чаша кафе и в знак на подкрепа стисна рамото й. — Докторът й каза, че ако премине през това, то рискува да загуби живота си. Но тя нищо не искаше в живота така, както дете. И това е единственото нещо, което можеше да я убие.
Мама вече не можеше да сдържа сълзите си и се разплака, а татко силно я прегърна. Сега си спомних всичко. Как веднъж, само веднъж, с приятеля ми не бяхме внимателни. Как той реши да не участва в живота на Мелъди. Как се разболях и вече не можех да се грижа за себе си, така че напуснах работа и се върнах при родителите си. Направих всичко с една-единствена цел — да съхраня живота на Мелъди.
В края на краищата намерих сили да се приближа до Чарли и да погледна детето, което толкова дълго е живяло вътре в мен. Чарли веднага се обърна, така че можех да видя лицето на бебето. Чувствата ме преизпълниха, и аз инстинктивно закрих устата си с две ръце. Тя беше най-прекрасната на света! Съвършена, идеална.
— Виж какви очи има! — казах аз с мъка.
Чарли кимна:
— А какви дълги пръстчета!
— Децата са нещо страхотно.
Стъписани, ние се взряхме в Рейес, който изникна от въртоп черен дим, който се носеше около него като мъгла от сух лед. Мислех, че Чарли ще се разстрои, но изглежда че неговото присъствие никак не я потискаше. Тя отново погледна към Мелъди, сякаш нямаше никой друг до нея.
— Може ли? — попита ме Рейес, като повдигна вежди. За първи път той се обърна към мен директно.
— Разбира се — казах аз, щом успях да дойда на себе си, и отстъпих встрани, за да му позволя да погледне бебето.
Той пристъпи по-близо и се усмихна на Мелъди.
— Честит рожден ден, красавице.
Усмихвайки се широко, Чарли прошепна:
— И наистина, нима не е красавица?
— Такава е, но аз говорех на теб.
Видимо изненадана, Чарли погледна с любопитство към него:
— По дяволите, аз имам рожден ден. Откъде разбра?
Рейес поклати глава:
— Бях там, забрави ли?
— Точно така — промърмори тя и отново се втренчи в него. — Благодаря.
— Моля. А сега ще ви оставя. — Докосвайки невидима шапка, той се обърна към мен. — Поздравления.
— Благодаря — отговорих аз.
И секунда преди да се изпари, той добави:
— А, да, ако те интересува, тя ще стане известна художничка.