Всъщност не искаше Дейви да разбере, че предприема такова глупаво действие, без да има никаква представа какво ще прави, след като кацне на „Хийтроу“. Знаеше само, че каквото и да прави Йън в Лондон, то му причинява страдание и е решил да спести тази болка на всички в живота си.
Той щеше да побеснее, като я види... ако изобщо по някакво чудо успееше да го намери. Но не можеше да понесе мисълта той да страда сам, а и беше убедена, че „спешните“ посещения в Лондон са свързани с някакви демони, които го измъчват.
Освен това, ако е писано случващото се в Лондон да разруши връзката им, не е ли много по-добре това да стане сега, отколкото само да отлага неизбежното?
Когато слезе от самолета, забеляза, че Йън й е звънял по време на полета. На това и се беше надявала предвид факта, че нямаше никакъв план за действие. Но когато се опита да му се обади, се свърза само с гласовата поща.
Франческа унило се разходи из летището. Обмени валута и взе багажа си с надеждата някакво чудо да я насочи към апартамента или местонахождението на Йън. Но след като известно време нищо не й хрумна и така и не успя да се свърже с него, взе такси и каза на шофьора единственото място, което свързваше с Йън и пътуванията му в Лондон.
- Института по геномика - каза тя.
Ясно помнеше името на центъра за изследване и лечение на шизофренията, за който бе чела на таблета на Йън. Освен това и доктор Епстийн бе споменала за „Института“. Възможно ли е да е говорила за същото? Но и с какви други следи разполага?
Четиресет минути по-късно таксито спря пред ултрамодерния стъклен вход на института, разположен в красиво аранжираната вътрешност на парк. В далечината зърна няколко двойки да се разхождат по тучната зелена морава, като във всичките единият беше облечен в бяло. Може би бяха сестри и пациенти?
Несигурността я връхлетя с пълна сила. Какво, за бога, прави? Що за лудост я бе накарала да скочи на самолета и да долети в някаква болница на края на Лондон, кьдето не познаваше никого и нямаше никаква причина да идва?
Шофьорът я погледна въпросително.
- Бихте ли ме изчакали? - попита тя нервно, докато му подаваше парите.
- Най-много десет минути.
- Благодаря.
Ако това се окажеше задънена улица, скоро щеше да го разбере.
Миг по-късно влезе във фоайето и примигна от изненада. Не беше точно копие на фоайето на „Ноубъл Ентърпрайзис“ в Чикаго, но много приличаше: същото елегантно, топло дърво, розово-бежов мрамор, мебели в неутрални цветове.
- Мога ли да ви помогна? - попита млада жена зад кръглото бюро на рецепцията.
Няколко секунди Франческа просто стоя като онемяла. После й хрумна нещо и го изтърси, преди да го е обмислила:
- Да. Бих искала да се видя с доктор Епстийн, моля.
Видяла безизразното лице на жената, сърцето й се сви за
част от секундата, която сякаш продължи вечно.
- Разбира се. За кого да предам?
Франческа издиша с облекчение, но веднага я заля следващата вълна от тревожност.
- Франческа Арно. Приятелка съм на Йън Ноубъл.
Очите на жената се разшириха.
- Веднага, мис Арно - каза тя и вдигна телефона.
Франческа чакаше на тръни, докато служителката разговаря с няколко души и най-после със самата доктор Епстийн. Какво ли си помисли лекарката, като й казаха, че в института се е появила някаква непозната, представяща се за приятелка на Йън Ноубъл, и иска да говори с нея? За жалост, не можа да добие представа от репликите, които чуваше. Служителката затвори.
- Доктор Епстийн каза, че лично ще слезе да ви вземе. Може ли да ви предложа нещо за пиене, докато чакате?
- Не, благодаря. - Съмняваше се, че може да задържи нещо в стомаха си, свит като топка. - Ще седна ето там - каза тя, като посочи удобното канапе зад себе си.
Жената кимна сърдечно и се върна към работата си. Доктор Епстийн дойде след пет минути - пет дълги, мъчителни минути. Щом я позна, макар и облечена в бяла престилка върху изисканата тъмнозелена рокля, Франческа скочи на крака. До нея вървеше елегантна жена със семпли дрехи с превъзходно качество и вкус. Франческа остана с впечатлението, че макар да е по-възрастна - може би над седемдесетте, - спътницата на доктор Епстийн прелива от жизненост и енергия. Доктор Епстийн се приближи и й подаде ръка.
- Франческа Арно?
- Да. Съжалявам, че идвам така неочаквано, но...
- Всички приятели на Йън са добре дошли - каза лекарката с топъл глас, но на Франческа й се стори, че по лицето й преминава сянка от любопитство или озадачение. - Виждам, че не познавате бабата на Йън? Франческа Арно, Ан Ноубъл, графиня на Стратам.
Франческа погледна стъписано възрастната жена. За един ужасен миг се почуди дали се очаква да се поклони. Несъмнено съществуваше някакъв етикет, който тя не познаваше, и простоватото й американско възпитание щеше да проличи от първия миг.