- Йън...
Той я преряза, като просто я подмина и продължи в посоката, в която бяха отвели майка му. Джеймс погледна тъжно съпругата си и го последва.
Ан я хвана за ръката и я отведе до един стол. Седна до нея. Цялата жизненост и енергичност, които Франческа беше забелязала преди малко, сякаш се бяха изцедили от нея.
- Не се сърди на Йън - каза глухо Ан. - Двамата с Хелън изкараха прекрасна сутрин, а сега... всичко пак се разруши. Разстроен е.
- Разбирам - отвърна Франческа. - Не биваше да идвам. Нямах представа...
Ан я потупа разсеяно по ръката.
- Болестта е страшна. Съсипва всичко. За всички ни е трудно, но най-много за Йън. От малък нямаше друг избор, освен да се грижи за Хелън. След като известно време поживя с нас и започна да ни се доверява, сподели, че се е налагало постоянно да я следи, за да не разкрие твърде очебийно лудостта си пред хората, та да я отведат в болница, а него да пратят в сиропиталище. Беше живял в ежедневен, ежечасен страх тя да не се нарани или да не ги разделят. Почти не ходел на училище като другите деца, защото трябвало да се грижи за нея. Градът, в който се бе озовала Хелън накрая - и до днес не знаем как и защо е стигнала до там, - беше много отдалечен и затънтен. Сигурна съм, че ако беше малко по-централен, някоя агенция за закрила на децата щеше да се заинтересува от отсъствията му. Но на това място той беше успял да опази болестта на Хелън в тайна. Научил къде държи парите тя и ги харчел пестеливо. Хващал се на работа из градчето и изпълнявал поръчки, а щом хората разбрали, че има талант за електроника, започнали да му носят уреди за поправка. Той пазарувал, готвел, поддържал къщичката им колкото може по-спретната и взимал всякакви предпазни мерки, за да не се нарани Хелън при психотичните си епизоди... като този, на който току-що стана свидетел - уморено разказа Ан и тежко въздъхна. - И всичко това, преди да е навършил десет.
Франческа потрепери. Нищо чудно, че беше развил мания за контрол. Горкото момче. Колко ли самотен е бил. Каква жестокост е било да се радва на миговете на любов и връзка с майка си само за да бъдат пометени от следващия пристъп... също като днес. Изведнъж си спомни онова изражение, което от време на време виждаше на лицето му и което така я озадачаваше: изражението на човек, който не само е бил изоставен и изгубен, но със сигурност знае, че рано или късно отново ще бъде отблъснат.
- Много съжалявам, Ан - каза Франческа, макар да усещаше колко нелепо звучи.
- Доктор Епстийн ни предупреди да не храним прекалено голям оптимизъм. Но е трудно да не се надяваш, а и Хелън показваше голямо подобрение. Виждахме я, макар и за кратко, и говорехме с нея - с нея, нашата Хелън. Скъпата, мила Хелън. - Възрастната жена въздъхна. - Е, има и други медикаменти, които сега се разработват. Може би... някой ден...
Франческа не можеше да не усети по безстрастния й глас и сивкавия оттенък на кожата й, че Ан е на прага да се откаже от надеждите някога да види дъщеря си здрава и щастлива. Зачуди се колко ли пъти са виждали подобрение, след което надеждите им отново са били стъпкани от завърналата се лудост.
Няколко минути по-късно Йън влезе в залата и тя се изправи разтреперана.
- Спи - каза той на баба си и дядо си, избягвайки злокобно погледа на Франческа. - Джулия спря лекарството. Ще я върне на предишния режим. С него поне беше стабилна.
- Ако стабилна значи упоена - отвърна Ан.
Устните на Йън леко се изкривиха.
- Нямаме друг избор. Поне не се нараняваше. - Той най-после погледна Франческа. Тя вътрешно се присви от ледения блясък в очите му. - Тръгваме. Обадих се на пилота да подготви самолета за Чикаго.
- Добре.
В самолета щеше да му обясни защо е дошла. Да се извини, че се е натрапила на място, на което е нежелана. Може би да го накара да разбере...
...макар че всеки път, когато си спомнеше колко уязвим, колко оголен го беше видяла, потръпваше от ужас, че никога няма да й прости.
Йън мълча по целия път в колата до летището. Шофираше, вперил поглед право цапред и стиснал с побелели кокалчета волана. Франческа се опита да наруши мълчанието, като се извини, но той рязко я прекъсна.
- Как разбра къде съм?
- Няколко пъти те виждам с доктор Епстийн... първо в Париж, после в апартамента ти. Чух я да споменава „Института“, а мисис Хансън ми каза, че е лекар.
Той я погледна.
- Това не е обяснение, Франческа.
Тя се сви на седалката.
- Аз... забелязах, че често си влизал в сайта на Института по геномика, докато учех на таблета ти за шофьорските изпити.
Тя още повече се присви от чувство на вина, като забеляза разярения му поглед.