Йън затвори вратата на стаята и се облегна на нея. Франческа го погледна.
- Благодаря ти, Йън - каза тя, останала без дъх. - Чувствах се като кралицата на бала.
- Радвам се, че дойде.
- Съмнявам се, че щях да го направя, но Дейви и останалите ме измамиха. Мислех, че не искаш да ме виждаш повече след Лондон... след всичко това. Беше толкова ядосан.
- Да, бях. Но вече не съм.
- Наистина ли?
Той поклати глава, без да сваля очи от нея. Устните му се свиха.
- Не. Не знаех какво ми става, но после разбрах. Само че трябваше да намеря начин да ти го кажа така, че да не можеш да ми избягаш лесно. Извинявай за постановката тази вечер. Изобщо, извинявай.
Тя се стъписа от суровото му признание.
- За кое?
- За всичко. От първото неблагодарно и коравосърдечно нещо, което съм казал, до последното егоистично нещо, което съм направил. Съжалявам, Франческа.
Тя преглътна. По някаква причина не можеше да го погледне в очите. Макар да знаеше, че такива разговори са необходими, предвид всичко, което се бе случило помежду им, те й се струваха незначителни след това, което бе видяла в Лондон.
- Как е майка ти? - попита тихо тя.
- Стабилна - отвърна той, все така облегнат на вратата. После издиша и направи няколко крачки към нея. Тя не можеше да свали поглед от него, докато събличаше смокинга си, омагьосана от мъжката му красота. - Няма големи надежди да се подобри с този режим, но поне няма да се влошава. И това е нещо.
- Да. Така е. Знам, че не желаеш съчувствие, Йън. Разбирам те. И не за това дойдох в Лондон.
- А защо? - попита той с тих глас, подчинен на сериозния момент.
- За да те подкрепя. Не знаех какво става в Лондон, но знаех, че страдаш, и просто исках да бъда до теб. Това е всичко.
Той се усмихна.
- Говориш така, сякаш е някаква дреболия. Всъщност не, аз го направих да изглежда така. Взех добрината ти и я стъпках, без да я забележа.
- Знам, че те накарах да се почувстваш уязвим. Съжалявам.
- Дълго време се налагаше да я предпазвам от всички - каза изведнъж той след дълго мълчание.
- Знам. Ан ми каза.
Той се намръщи.
- Всъщност баба ми каза, че се държа като егоистичен, твърдоглав задник. Цяла седмица не ми проговори, след като си признах някои от нещата, които ти казах тогава. Никога преди не го е правила - каза той със смръщено чело, сякаш още не знаеше как да приеме факта, че любящата му, изискана баба го е нарекла „задник“.
Сърцето й прескочи от изненада и признателност за подкрепата на Ан.
- Не съм искала да съдя никого. А дори да исках, нямаше кого: виждах само една много болна жена и сина й, който я обича и се надява за нея въпреки всичко.
Той вдигна брадичка и се обърна към стената.
- Отнесох се зле... и несправедливо с теб. Обичам да те наказвам за сексуално удоволствие, но никога не съм искал да те нараня. Онзи ден, в самолета, обаче исках. Не съвсем, но част от мен...
- Да ме заболи така, както те боли теб?
Той я погледна виновно.
- Да.
- Разбирам, Йън - каза тя меко. - Не ме разстрои това, което стана в самолета. Ти не си ме наранил и трябва да знаеш, че изпитвах удоволствие. Тежкото беше начинът, по който си тръгна след това.
Тя почувства нарастващото му напрежение.
- Срамувах се. От нея. От това, че си я видяла. От себе си, че все още не искам другите да я виждат. Какво значение има вече?
Горчивите му думи увиснаха във въздуха между тях като отровни пари: тайни думи, които носеше в душата си още от дете. Може би най-силните, най-могъщи думи, които бе изричал пред нея... и пред когото и да било друг.
Франческа се приближи до него и обви ръце около кръста му. Опря буза на бялата му риза и вдъхвайки уникалното му мъжко ухание, силно го прегърна. Стисна очи, обзета от емоция. Разбираше колко трудно му е било да каже това: на него, мъжа, който фанатично се пазеше от всяка слабост, който винаги беше силен и непоклатим, защото смяташе, че няма друг избор.
- Обичам те -- каза тя.
Той повдигна брадичката й с пръсти и я погали. Тя забеляза навъсеното му изражение.
- Какво има?
- Не си бях дал разрешение да се влюбвам в теб.
Тя тихо се засмя, докато смилаше искрените му думи. Типично в негов стил. Гърдите й се изпълниха с любов - толкова голяма и толкова чиста, че чак болеше.
- Не можеш да контролираш всичко, Йън, най-малко пък това. Значи ли това, че ме обичаш? - попита тя колебливо.
- Струва ми се, че съм те обичал още преди да те срещна. Откакто осъзнах, че ти си тази, която ме е уловила в картината си... тази, която утеши болката ми с такава веща ръка. Срамувах се от това, което си видяла, но неволно исках да видиш още от мен. Ти си прекалено добра за мен и съм сигурен, че не те заслужавам. Но си моя, Франческа. И ако това значи нещо за теб... аз съм твой. Докогато ме искаш.