Тя кимна и се загледа след него, потънала в съмнения и надежди.
Десет минути по-късно Франческа почука тихо на спалнята на Йън и чу далечно „Влизай“. Той седеше на дивана с разкопчано сако и свити колене и проверяваше съобщенията на телефона си, но веднага вдигна поглед към нея.
- Пак разглеждах картините. Съжалявам, че избягах така.
- Добре ли си? - попита той, като остави телефона.
Тя кимна.
- Аз... просто ми дойде твърде много.
Той се взря напрегнато в нея.
- Мислех, че ще те зарадват. Картините.
Очите й запариха и тя забоде поглед в персийския килим. По дяволите. Мислеше, че се е отървала от проклетите сълзи.
- Наистина ме зарадваха. Повече, отколкото мога да обясня. - Тя събра смелост и го погледна в очите. - Откъде знаеше, че ще ме зарадват?
- Виждам колко се гордееш е работата си - изправи се той. - Мога да си представя как си се чувствала, когато си се разделяла с тях.
- Всеки път имах чувството, че се разделям с част от себе си - опита се да се усмихне тя и нервно размърда ръце. Очите й попаднаха върху лицето му и останаха приковани от погледа му. - Не знам как някога ще ти се отплатя. Искам да кажа... знам, че картините са твои. Ти си ги купил. За мен означава много да ги видя отново. Но не мислиш ли, че е прекалено?
- Защо да е прекалено? Да не допускаш, че съм го направил, за да те вкарам отново в леглото си?
- Не, но...
- Направих го, защото си уникално талантлива. Знаеш колко ценя изкуството. Ще ми бъде приятно да видя работата ти оценена, както подобава. Моето покровителство не би означавало нищо, ако ти не беше толкова надарена, Франческа.
Тя бавно издиша. Как да спори с думи, които звучат толкова искрено?
- Благодаря ти. Благодаря ти, че мислиш за мен, Йън.
- Мисля за теб повече, отколкото предполагаш.
Тя преглътна, спомнила си думите на Дейви: „Просто умее да се прикрива“.
- Съжалявам, че те разстроих миналата седмица. Наистина възникна важен и спешен ангажимент. Не съм се опитвал да избягам от теб. Чувствата ми си остават същите. Иска ми се да премислиш това, което ми каза тогава. Не мога да спра да мисля за теб, Франческа.
Тонът, с който изрече последните думи, я накара да го погледне в очите.
- Ако... ако продължим по същия начин, Йън... ще ми обещаеш ли да се опитваш да ме контролираш... да доминираш само в спалнята? - попита тя с притаен дъх. Оказа се по-трудно да зададе този въпрос, отколкото си мислеше. Сърцето й се сви, защото той не отговори веднага. Изражението му беше безстрастно, но очите му блестяха от емоции.
- Имаш предвид по време на секс ли? Защото не мога да ти гарантирам, че ще те искам само между стените на спалнята. Както знаеш от Париж, импулсът може да се появи навсякъде.
- О... да, това имах предвид. Признавам, че ми харесва... да доминираш в секса, но не искам да контролираш живота ми.
- Искаш да кажеш, както се опитах да контролирам Елизабет?
- Самият ти призна, че ми вярваш повече, отколкото на нея.
Той видимо се замисли и тя изпита нужда да обясни по-добре.
- Всъщност искам да ти благодаря, че ме насърчи да взема живота си в ръце - каза тя, защото не искаше той да си мисли, че не е забелязала промените, които той бе успял да изкове в нея за сравнително кратката им връзка. - Много го оценявам. Но искам аз да бъда тази, която държи волана, Йън. Извън секса - добави тя под носа си.
Той стисна устни.
- Не мога да ти гарантирам, че няма да те последвам и там, където не ме искаш.
- Но ще се опиташ ли?
Йън се взря в нея, после отмести поглед и въздъхна.
- Да. Ще се опитам.
Сърцето й подскочи. Тя се спусна към него и го прегърна, като го стисна толкова силно, че той изохка. Изглеждаше развеселен. Явно беше забелязал щастието, което я обзе при тези думи: „Ще се опитам“.
- Имам идея - каза тя. - Да те повозя е мотора!
Той я погали по бузата и със съжаление отвърна:
- Не мога.
- Но Джейкъб каза, че карам добре - дори по-добре, отколкото колата.
Той се усмихна широко и тя примигна учудено.
- Не е заради това. Просто трябва да се върна в офиса. Много изостанах с работата.
- О - разочарова се тя, но бързо се съвзе. Осъзнаваше колко отговорности и задължения има той.
- Но ме подсети нещо: донесъл съм ти изненада от Лондон - каза той все още със сянката на усмивка върху обичайно строгото му лице.
- Каква?
Той я пусна и отиде в гардеробната. Когато се върна, в едната си ръка държеше черна мотоциклетна каска с пъхнати в нея черни кожени ръкавици, а в другата - закачалка с елегантно, страхотно черно кожено яке.
- О, Божичко, невероятно е - ахна тя и веднага посегна към якето. Беше с дължина до хълбоците, със сребрист диагонален цип и копчета. От пръв поглед се виждаше, че ще й стои идеално. Пръстите й се плъзнаха възхитено по лъскавата кожа. - Да го пробвам ли? - попита тя, преливаща от вълнение.