- Какво правиш? - попита невярващо тя.
- Размислих.
- За кое?
- За работата. Да идем да покараме. Искам да те видя в действие.
Тя зяпна от изненада, а после искрено се разсмя. Не можеше да повярва. Той щеше да направи нещо толкова необмислено, толкова спонтанно? Йън?
Тя облече коженото яке е нарастващо вълнение и посегна да вземе новата си каска и ръкавици.
- Чака те незабравимо преживяване - каза тя, преди да се обърне към вратата.
- Нищо ново не ми казваш - отвърна той сухо зад гърба й и тя се ухили до ушите.
Как е възможно този ден да започне така безцветно и отблъскващо, а да приключи с такъв екстаз, чудеше се тя, докато стоеше срещу Йън в асансьора. Той изглеждаше убийствено секси с джинси и яке, хванал каската си под ръка. Забелязал погледа й, той се усмихна... бавно... сладко... палаво. Вратата на асансьора се отвори в сутерена и тя с усилие откъсна очи от завладяващите му устни.
Франческа тръгна през гаража, който й беше добре познат от уроците с Джейкъб. Голяма част от него беше оградена за автомобилите на Йън. Джейкъб също имаше нещо като офис тук, заедно с инструментите си и пособията за миене на колите.
Тя се спря, когато Йън уверено и с лекота прекрачи мотора си.
- Е? Качвай се - подкани я той меко, забелязал погледа й върху съседния мотор. Беше с една идея по-малък от неговия, но със собствено свирепо излъчване, блестящ хром и лъскав черен корпус с червени райета.
- Откъде се взе това? - попита смаяно тя.
Той сви рамене, стъпи здраво на земята и вдигна мотора между силните си бедра. Как може да изглежда еднакво естествено и върху агресивния мотор, и в безупречен костюм сред изобилие и лукс? Тя необяснимо потрепери от ръцете му в черните кожени ръкавици.
- Твой е - каза той, като имаше предвид мотора.
- Не! Искам да кажа... - Тя млъкна, съжалила за избухването си. Погледна го с безмълвна молба в очите. Следобедът беше минал толкова добре. Картините. Съгласието на Йън да се опита да не я контролира извън спалнята, неговият подарък - якето и каската, и нейният в замяна - искрената наслада, безмилостното обладаване... щастието, което бе изпитала. Не искаше да развали всичко с кавга, но мотор? Не е ли прекалено? Особено след картините и екипировката за мотоциклета.
Йън обаче я изпревари, преди да е успяла да възрази.
- Добре, мой е. Аз имам няколко мотора. Давам ти този назаем - каза той, като я погледна сурово. - Така става ли?
Тя се ухили. Приближи се до мотоциклета и го обкрачи с нарастващо вълнение, омагьосана от красотата на машината.
О, да. Ставаше и още как.
Когато го попита за съвет какво да купи, Джейкъб му беше казал, че Франческа сякаш е родена за мотори. Сега със задоволство установи, че шофьорът е бил напълно прав. Беше истинско удоволствие да я гледа как лети по улиците на града, взима тесни завои и се носи през извънградските пейзажи. Когато осъзна, че всъщност я наблюдава с гордост, мислено се изсмя на себе си. Какво значение има, че я е подтикнал към нещо, което тя бездруго обича? Важното беше, че го е намерила... че е открила друг пласт от несъмнено дълбоката си, богата жилка от таланти и способности.
Вечерта той погледна настрани и видя Франческа до себе си. Тъкмо влизаха отново в града по „Лейк Шор Драйв“. Тя вдигна палец и той си представи широката й усмивка зад черния визьор на каската. Нещо в мотоциклетизма подчертаваше естествената й физическа сила, свежата й, бликаща енергия...
... облеченото в джинси дупе, което го изпълваше с желание да я завлече обратно в апартамента всеки път, когато го погледнеше, а това се случваше на практика постоянно.
Той й даде знак да спрат в закрит паркинг близо до Милениум Парк. Няколко минути по-късно излязоха от паркинга на улица „Монро“, между Института по изкуствата и парка. Облаците се бяха разпръснали и се очертаваше приятна, прохладна есенна вечер.
- Къде отиваме? - попита тя, ухилена до уши. Един кичур розовозлатиста коса падаше върху бузата й. Той го отметна и я хвана за ръка.
- Реших да те заведа на вечеря.
- Чудесно. - Във въодушевлението си тя звучеше още по-възхитително. Той едва откъсна поглед от сияещото й лице и разрошените й от вятъра коси. - Караш фантастично. Все едно си роден на мотора. Кога се качи за пръв път?
- На единайсет, мисля - отвърна Йън с присвити очи, сякаш се мъчеше да си спомни.
- Толкова малък!
Той кимна.
- Когато се върнах в Англия от Франция, трудно понесох промяната. Това беше нов свят за мен. Нов начин на живот. Майка ми я нямаше. - Той стисна мрачно устни. - Не беше лесно да свикна. Имам по-голям братовчед, когото наричам „вуйчо“. Та един ден вуйчо Джерард откри, че обичам моторите. Намерих един стар, разнебитен мотоциклет в гаража на неговото имение, близо до дома на дядо ми, и го помолих да ми позволи да го ремонтирам. Така започна страстта ми към моторите. Дядо ми се присъедини и започнах да градя връзка и с него, и с вуйчо Джерард.