— За дрога са, нали? Искаш да си вземеш дозата? В абстиненция ли си?
Иви се възмути:
— Не съм наркоманка.
— Ходиш ли на училище?
— Какво те засяга?
Конър се приближи до Иви и се опита да я вразуми.
— Чуй ме, аз съм лекар, мога да намеря къде да преспиш.
— Искаш да ме спасиш, така ли?
— Искам да ти помогна.
— Не ми трябва помощта ти.
— А какво ти трябва?
— Мангизи.
— И за какво?
— По дяволите, ти да не си ченге?
Конър отвори ципа на портмонето на Иви, за да види какво има в него: нищо. Нито една банкнота. Нито една монета.
Той сложи личната карта на мястото й и върна портмонето на девойката, която с рязко движение го прибра.
— Желаеш ли да хапнеш нещо топло? — предложи й той.
— А в замяна какво ще искаш от мен?
— Нищо, Иви! — обеща й той, поклащайки глава.
Момичето го гледаше с подозрение. Животът я беше научил да не се доверява на мъжете, макар че у този имаше нещо успокояващо.
— А защо искаш да ми помогнеш?
— Защото ми напомняш за един човек.
За момент Иви се поколеба, но после отсече:
— Заминавам си, не ти ща яденето.
Конър подзе настоятелно:
— Слушай, има едно ресторантче по-нагоре по 14-та улица, казва се „При Алберто“. Знаеш ли го къде е?
Сякаш неволно тя кимна утвърдително с глава.
— Ще взема колата и ще идем да хапнем — додаде Конър. — Алберто е кралят на хамбургерите в Ню Йорк. Няма нищо общо с „Макдоналдс“, ще видиш.
— Нищо няма да видя.
— Във всеки случай аз ще отида. Ако до десет минути все пак се навиеш на един сочен хамбургер, хрупкав хляб, малки лукчета, резенчета краставички и задушени картофки, знаеш къде да ме намериш.
Без да бърза, докторът се върна обратно по улицата, вървейки по средата на тротоара. След като измина двайсетина метра, той се обърна.
Уличните фенери обагряха в сребристо оределите снежинки и превръщаха улицата в истинска феерия. Сякаш вкочанена от студ, Иви не бе помръднала дори и на сантиметър. Конър пак почувства притеснение, като гледаше крехкото й телосложение и мъртвешки бледия й вид, сякаш нещо в нея вече беше умряло.
— Няма да дойда! — потвърди девойката предизвикателно.
— Ти решаваш — отвърна й Конър.
След по-малко от четвърт час, седнала на маса в кафе-ресторанта, Иви поглъщаше вечерята с апетита на човек, който не е ял от два дена.
В тази гостилничка, останала извън модата и времето, от чиито хромирани метални пейки, тапицирани с протрита изкуствена кожа, се носеше приятното усещане на Ню Джърси. На стената зад касата имаше колекция от снимки с посвещения и човек би си помислил, че наскоро тук са били Джак Никълсън, Брус Спрингстийн и Скарлет Йохансон. В дъното на ресторанта от един плачлив високоговорител се разнасяше старо парче на Клептън, което стигаше до ушите на половин дузина самотни клиенти.
Отвън, на тротоара, Конър пушеше цигара и се взираше през стъклото в девойката, сякаш искаше да проникне отвъд външността й, в тайните на нейната душа.
Иви бе поставила на скамейката свитото си на топка палто и бе разкопчала жилетката си, под която се виждаше черна тениска с надпис „Kabbalists do it better“3. На шията й имаше сребърна верижка, на която висяха обърнат кръст и петолъчна звезда. Тя поглъщаше хамбургера с такова настървение, че цялата се беше изцапала с кетчуп. Докато се бършеше с хартиена салфетка, Конър видя, че на китките си бе сложила лепенки. Забеляза още, че на ръцете й под лактите имаше следи от нараняване, което явно самата тя си бе причинила. Меко казано, това момиче не беше добре. Конър чувстваше, че я владеят противоречиви сили, че е изпълнена с някаква решителност, която обаче можеше да я доведе до срив.
Още като млад, Конър споделяше с Марк дарбата си да вижда в душите на хората.
Марк…
Докторът усети, че при мисълта за своя приятел погледът му се размъти. Когато бяха още деца, те си бяха обещали винаги да разчитат един на друг. В течение на годините наистина успяваха заедно да отбиват ударите, които животът не им спестяваше. Но изчезването на Лейла бе взривило общите им ориентири и розовите им надежди.
Конър всмука за последен път дим от цигарата и хвърли фаса в снега. В тази Бъдни вечер той имаше усещането, че е поел върху раменете си умората на целия свят. Защо ли трябваше в три часа през нощта да мръзне тук, вместо да си е вкъщи? Не биваше да продължава с този начин на живот. Не можеше да помогне на всички. Тежък за носене бе кръстът на майка Тереза. Навярно бе дошло време да си почине, да забрави пациентите си, да напусне Манхатън и да отиде другаде, за да започне нов живот.