Докторът като че ли търсеше думи, за да продължи:
— Често пъти някои хора се чувстват виновни за нещо, макар нищо лошо да не са сторили. Моята работа се състои в това да ги убедя, че могат да превъзмогнат страданието си. За всяка рана има цяр. В това съм дълбоко убеден: човек дори може да превърне душевните си рани в сила. То не е някаква магия, но изисква време. Понякога не успява да се излекува напълно. Болката не изчезва веднъж завинаги. Спотайва се дълбоко в нас, но ни оставя да се съвземем и да продължим своя път. Знам, че това трудно може да се разбере, но ти си умно момиче.
Марк помълча малко и пак продължи:
— Ако ти говоря за всичко това, то е, за да ти кажа, че ще направя всичко възможно, за да бъда с тебе и да те закрилям. Но и ти, миличка, трябва да се оставиш да ти помагам. Когато се почувстваш предразположена, ще трябва да ми говориш, да ми разкажеш какво си преживяла. Знай, че можеш да споделиш с мен всичко. Не защото съм доктор, а защото съм твой баща. Разбираш ли?
Вместо да отговори, Лейла леко се усмихна.
После разгледа с интерес двете книги и реши да задържи „Хари Потър“.
Тя сигурно знае да чете — помисли си баща й. — Някой я е научил… но кой ли?
Докато Лейла разгръщаше внимателно страниците на своя роман, Марк се стараеше да прикрива тревожното си вълнение. В главата му се блъскаха хиляди въпроси, на които не можеше да даде отговор. Кой бе отвлякъл дъщеря му? Защо я бяха пуснали пет години след това? Защо упорстваше с това свое плашещо мълчание? Как да се обясни случаят със системата за сигурност? Дали наистина е поставено чуждо тяло под кожата на Лейла? Вероятно е така, но какво може да е то? Да не би да е чип… за да знаят къде се движи? Да следят всяка нейна стъпка? Но с каква цел? А Никол, тя пък защо изчезна? Възможно ли е да се упреква за нещо? Ами онзи журналист, който знаеше за появата на Лейла, макар че ФБР да не я бе разгласило? Защо го предупреди с думите: „Вие изобщо не знаете каква е истината! Нито за вашата съпруга, нито за дъщеря ви!“.
Вие изобщо не знаете каква е истината!
В този момент в предната част на горната палуба сред стюардесите и стюардите настъпи силно оживление. Всички бяха втренчили поглед в Алисън Харисън, която току-що бе влязла в шикозния първокласен салон, в който имаше близо шейсет луксозни кресла.
Елегантна и любезна стюардеса заведе Алисън на мястото й.
— Добре дошли в самолета на „Шангри-Ла Еърлайнс“, госпожице! Целият ни екип е на ваше разположение и ви желае приятно пътуване.
Алисън, с провесени на носа слънчеви очила, се тръшна върху седалката си. В последно време не се чувстваше никак добре на публично място. Изпитваше някаква несигурност. Винаги имаше десетки очи, вторачени в нея, и някой папарак, готов да извади мобилния си телефон с надеждата да продаде снимките на клюкарски сайт, подир което следваше взрив от подигравки.
Всъщност тя никъде не се чувстваше на сигурно място. От няколко години съществуванието й беше се превърнало в безкрайна поредица от скитания и ексцесии, които с всеки изминал ден я съсипваха, и наследството от един милиард долара, което бе получила, с нищо нямаше да промени положението й.
В живота най-ценните неща са онези, които нямат цена.
Дълго време бе нужно на Алисън, за да го разбере.
Прекалено дълго време.
Огромният лайнер спря за малко в началото на пистата за излитане, преди да се понесе по нея.
— Излитаме след една минута — предупреди командирът.
Със своите 560 тона и с двете си палуби, разположени една над друга, машината приличаше по-скоро на летящ кораб, отколкото на пътнически самолет.
Как ли подобно нещо успява да се издигне във въздуха? — помисли си Иви, гледайки през илюминатора. Летеше едва за втори път и вече мразеше това.
Пилотът даде газ и самолетът се засили по пистата.
Иви загриза ноктите.
Хайде, дявол да го вземе, излитай… подхвърли си наум.
После погледна тревожно около себе си, но явно никой друг не се безпокоеше от това колко време ще е нужно за излитането.
Колко глупаво би било да умре точно сега, на прага да изпълни своето отмъщение.