Самолетът продължаваше да се носи и носи по пистата.
От горната палуба гледката беше впечатляваща. Намирайки се на височина над десет метра, пътниците, надвесени над крилата, като че ли измерваха с поглед пистата.
Сигурно има някакъв проблем — помисли си Алисън. — Тая бракма би трябвало да се е вдигнала във въздуха. Но вероятността от злополука все още не я плашеше. В крайна сметка смъртта можеше да бъде някакъв изход: край на страданията, на срама и на чувството за вина. Край на страха, който непрестанно я гризеше отвътре. Край на всичко…
Тя многократно бе търсила начин да сложи край на всичко, но винаги все нещо й попречваше: недостатъчна дозировка на медикаменти, неправилно прерязани вени, прекалено бързо пристигане на спешна помощ…
Досега все още не бе успяла да осъществи намеренията си.
Досега…
Марк усещаше как пистата се тресе под двайсетте колела на централния колесник и почна да се безпокои. Дали не си въобразяваше разни неща, или просто на самолета му бе нужно адски много време, за да излети? В джоба на седалката пред него имаше брошура с техническите характеристики на самолета, която не без гордост напомняше, че турбореактивните му двигатели имат мощност колкото шест хиляди автомобила.
Щом си толкова мощен, какво чакаш, а не излиташ?
Обзет от притеснение, Марк срещна погледа на момичето, което седеше на края на реда до илюминатора. И то не изглеждаше спокойно. Единствено Лейла, която седеше между тях, бе потънала в своето четене и не обръщаше внимание на случващото се около нея.
Излитай! Излитай!
Когато се приближи до края на пистата, въздушният гигант като че ли за момент се поколеба, преди да откъсне своите 560 тона от земята, предизвиквайки у пътниците въздишка на облекчение.
Сред пълно мълчание, за по-малко от шест минути самолетът достигна първата планирана височина от 15 хиляди фута. Изпаднал в трескаво състояние, Марк се превиваше на седалката си. Ръцете му трепереха, капчици пот избиха по челото му и почнаха да се стичат и по гърба. Ужасна мигрена цепеше главата му, сякаш мозъкът бе почнал да се изцежда.
Марк знаеше причината за това си неразположение: липсата на алкохол. Вече 36 часа не беше близвал и това почваше да му тежи. Предната вечер, пък и сутринта, изпитваше непреодолимото желание да изпразни минибарчето в хотелската стая. Отдаден на радостното чувство, че отново е с дъщеря си, той бе успял да се овладее, но улицата го бе превърнала в алкохолик. Сигурен беше, че ще може да се изтръгне от този ад, но за това щеше да му е необходимо немалко време. В професионалната си практика бе наблюдавал алкохолици в период на абстиненция и знаеше какво може да се очаква: дезориентация, бълнуване, конвулсии, визуални и слухови халюцинации.
Седящата до него Лейла вдигна очи от книгата и изпитателно го погледна. За да си придаде спокоен вид, Марк леко й намигна и окуражително се усмихна, но нещо в него му подсказваше, че по този начин няма да заблуди дъщеря си относно здравословното си състояние.
— Добре ли сте, господине?
Въпросът идваше от девойката до илюминатора.
Марк се взря по-внимателно в нея: полужена, полудете, с мръсна обезцветена коса, с изискано, но измачкано старомодно облекло, с една умора в погледа, която свидетелстваше за това, че вече е имала сериозни изпитания в живота.
— Добре съм — опита се да я увери Марк. — А ти как се казваш?
Тя се поколеба дали да му отговори. Съмнението в хората като че ли отдавна се беше сраснало с нея. Но у Марк имаше нещо, което й вдъхваше доверие. Топлота в погледа, която й напомняше за онзи доктор, когото бе срещнала преди три месеца на Бъдни вечер и когото така и не бе забравила. За малкото време, през което бяха останали заедно, тя бе усетила някаква странна близост с него, но се бе постарала да не го показва. Често пъти в моменти на съмнение и самота се улавяше, че мисли за него. И тогава изпитваше по-малко страх, а в съзнанието й се зараждаше смътната надежда за по-добър живот.
— Казвам се Иви — отвърна тя.
— Пък аз съм Марк Хатауей, а това е дъщеря ми Лейла.
— Здравей, Лейла! — рече Иви, навеждайки се към момичето.
— Тя не… не говори — обясни докторът.
Иви погледна ръцете на Марк.
— Да не е от липса на алкохол?
— Кое?