— Госпожице Харисън? — извиква той, чукайки на вратата й. — Всичко наред ли е?
Малко преди това е направил няколко опита да се свърже с нея по телефона, но тя все не е отговорила. Затова решава да използва ключа си и да влезе в апартамента.
— Госпожице Харисън?
Ръсел обхожда всичките стаи, преди да дръзне да отвори вратата на банята. Тя е изпълнена с пара. С известна боязън дръпва завесата на душа и изругава.
Във ваната вижда треперещото тяло на Алисън Харисън: тя е прерязала вените на китките на ръцете и на глезените си.
На нощното шкафче в спалнята й има книга: „Да оцелееш“ от Конър Маккой. Но тя не е имала време да я отвори.
Юни 2006 г.
„Наутилус“ е луксозен хотел в Карибите, потопен на 15 метра под вода на морското дъно. Той е едно от най-новите модни местенца, предназначени за ограничен елит: свръхбогаташи, звезди или псевдозвезди на шоубизнеса и на модата. Този подводен хотел се отличава с прозрачната си обвивка, която позволява на посетителите да се възхищават на морските глъбини, стига да не страдат от клаустрофобия.
Полунощ е. Двама подпийнали мъже излизат от стая №33, разменяйки си непристойни думи по адрес на спящата в леглото си млада жена.
Алисън се събужда няколко часа по-късно. Има силно главоболие и бърза да отиде в тоалетната, за да повърне. Довлича се обратно до леглото и се строполява върху дюшека. На пода се виждат празна бутилка от текила, два презерватива и следи от кокаин…
Алисън плаче.
Не е в състояние да си спомни какво точно се е случило. Вече многократно е стигала до дъното с убеждението, че по-ниско не може да падне.
И всеки път това се е оказвало невярно.
Защото дъното е много по-дълбоко, отколкото можеш да си представиш.
Ноември 2006 г.
Лос Анджелис, през нощта. Пешеходна естакада, преминаваща над сплита от магистрали на няколко километра от голям пътен възел.
Алисън е спряла своя джип на аварийната лента. Прескочила е предпазната бариера и отчаяно гледа потока коли, който тече на двайсет метра под нея. Хванала се е здраво за преградната решетка, а високите й токчета треперят върху бетоновия парапет, последното препятствие пред бездната.
Никога не е била така близо до края. От доста време се чувства обречена: и в действията си, и в миналото си и в живота си като цяло. Прекалено дълго е живяла в непрестанна тревога, в отвращение към себе си.
Може би адът е тогава, когато не ти остава никаква надежда. Значи краят е тази нощ.
Край на играта.
Крайно време беше.
Полицейски сирени вият в нощта. Кола и два мотоциклета спират близо до Алисън. Четирима души бързо образуват полукръг около нея. Приближават се, тя започва да крещи и те замръзват на място. Редом са, но нищо не могат да предприемат. Ако поиска, ще скочи. Това е последният й свободен миг преди бездната. Опиянението, че все още има избор.
— Не правете това, госпожице!
Думите са произнесени от млад полицай. Негър, едва навършил 20 години. Дубликат на Отис Рединг: същата крехка фигура, същият меланхоличен глас, същият юношески мустак.
— Понякога човек си мисли, че това е единственият изход, но не е така…
В гласа му звучат нотки на вълнение и искреност.
Личи си, че младежът разбира от работата си. Преди пет години е загубил своята сестра близначка. Затворила се в семейната кола, тя захапала каучуков маркуч, свързан с ауспуха. Открил тялото й, отваряйки вратата на гаража.
— Няма втори живот, госпожице! — уверява я младият полицай, приближавайки се към Алисън. — Друг живот няма…
Той сграбчва ръката й, а тя не оказва съпротива.
Днес
В самолета
13:00 ч.
Алисън тъкмо бе приключила разказа си. Тя сведе очи, замаяна и притеснена от това, че се бе доверила до такава степен на съвсем непознат човек. Марк я беше изслушал с изключително внимание. Докато му говореше, тя се чувстваше някак си защитена, като в предпазна капсула.
Няколко минути му бяха достатъчни, за да си възвърне рефлексите на психиатър: умствено си водеше бележки, опитваше се да съпостави преживяното от Алисън с това на други негови пациенти.