— Пили сте алкохол, и то съвсем скоро! — казва нервно Дейвис. — А знаете, че това обезсилва цялата процедура!
Няколко секунди фразата му като че ли продължава да кръжи из въздуха. Нереална и немислима.
Сепната, Иви се обръща към майка си.
— Нищо не съм пила, докторе! — кълне се смаяно Тереза.
— Направихме тестове с две различни проби и в двата случая резултатът е позитивен. Не сте спазили договореността, Тереза: поне шест месеца пълно въздържание от алкохол преди присаждането. Бяхте се ангажирали с това условие.
— Нищо не съм пила — опитва да се защити пак Тереза.
Но докторът не й обръща внимание.
— Повикайте следващия по списъка! — нарежда той на медицинската сестра. — Не бива да губим органа!
— Но аз не съм лъжкиня! — възкликва Тереза.
Сега тя вече не гледа към Крейг Дейвис, а към Иви: нея се стреми да убеди. Майката знае, че битката с доктора е предварително загубена. Впрочем тя никога не бе вярвала в цялата тази история с присаждането. Предусеща, че скоро ще умре, но държи да си запази доверието на Иви.
— Кълна ти се, че не съм близвала алкохол, скъпа! — казва тя, надигайки се от леглото.
Иви отстъпва две крачки назад ядосано.
— Откакто бях тригодишна, тази фраза съм я чувала стотици пъти, мамо…
— Имаш право, но този път…
— Не ти вярвам.
— Този път не лъжа.
— Защо всичко развали, мамо? — пита Иви през сълзи.
— Скъпа… — иска да каже нещо Тереза, протягайки ръка към нея.
Но Иви я отблъсква грубо.
— Мразя те! — крещи девойката и избягва.
Днес
В самолета
13:45 часа
— Мразя те! — приключи Иви. — Това бяха последните думи, които казах на майка си.
— Не си ли я виждала оттогава? — попита Марк.
— Не, никога.
Докторът помълча няколко секунди, дълбоко развълнуван от разказа на девойката. След кратко стабилизиране на полета, самолетът отново навлезе в турбулентна зона. Разтърсван от някакви невидими сили, въздушният колос оставяше впечатлението, че се е простудил и зъбите му тракат.
— А после?
— После тя умря.
16. Иви
Трети спомен
Лас Вегас, Невада
Дъжд и вятър брулят гробището в Маунтин Вю.
Ковчегът на Тереза Харпър току-що е спуснат в земята. Свещеникът отдавна си е заминал и мястото е почти пусто. Само Иви и Кармина са се сгушили разчувствани край гроба.
Светкавица раздира небето, последвана от силен гръм.
— Ще те чакам в колата — предлага Кармина, а в това време дъждът се засилва още повече.
Останала сама, Иви коленичи край гроба и избърсва горчивите сълзи, които текат по хлътналите й бузи. След пререканието в болницата, откогато са изминали два месеца, девойката не е виждала майка си. Без присаждането Тереза нямаше как да живее повече от няколко седмици. Убили я бяха ракът, алкохолът и дрогата, както и тази нейна страст по-скоро да изгори живота си, вместо да го изживее. Но в този момент Иви не може да не се поддаде на чувството за вина. Когато най-сетне решава да се върне на паркинга, дрехите й са вир-вода. Тя зъзне и цялото й тяло се тресе.
Една жена, скрита под чадър, я гледа, докато се приближава. Тя е наблюдавала траурната церемония отдалеч, без да дръзне да вземе участие в нея. Сивият й шлифер, костюмът й, свежата й прическа я правят да изглежда сравнително добре, макар че видът й е болнав. Тя отваря багажника на черната си лимузина, изважда хавлиена кърпа и я подава на Иви, когато тя се приближава до нея.
— Избърши се, да не умреш от студ! — съветва я тя, а в гласа й се долавя лек италиански акцент.
Изненадана, Иви поема чистата кърпа и се подслонява под широкия чадър. Бършейки лицето си, тя се вглежда внимателно в непознатата и си казва, че е прекалено изискана, за да е приятелка на майка й.
— Казвам се Мередит де Леон — представя се жената.
Тя като че ли се колебае няколко секунди, а после добавя:
— Аз убих майка ти.
— Преди една година ми откриха рак на черния дроб — започва Мередит.
Двете жени седят една срещу друга в кафене „Хевън“, намиращо се край пътя за гробището. Пред тях димят две чаши с чай.