— Не бива да ми се сърдиш.
— Та аз щях да умра от мъка! — избухна той. — През всичките тези години ти ме гледаше как затъвам. Ти виждаше, че вървя по опасен път, и си знаела, че е жива?
— Не е това, за което си мислиш, Марк. Аз…
„Стига! Достатъчно!“
Някакъв мъжки глас бе прекъснал думите на жена му.
— Кой е този тип? — попита докторът.
— Много е сложно. Аз…
„Затвори, Никол!“ — заповяда гласът.
— Кой е този идиот? — изрева Марк.
— Не е това, за което си мислиш! — повтори тя.
„Затвори или всичко ще провалиш!“
— Обичам те — едва можа да добави Никол.
И това бе всичко.
Вцепенен, с празен поглед, Марк не можеше да се съвземе. Вече десетина минути бяха изтекли, откакто установи този кратък контакт с Никол. Пак набра същия номер, но този път дори телефонният секретар не се включи. Жена му го беше излъгала за дъщеря им. Ужасна лъжа! По-лоша от измама, по-лоша от всичко. За пръв път в съзнанието му се промъкна пагубно съмнение. Всъщност той познаваше ли тази, за която се беше оженил? Вече втори ден въпросите се трупаха, но той не намираше никакъв отговор.
Най-напред журналистът, когото той прогони на летището, а после и дъщеря му явно искаха да го предупредят за Никол, но той не бе обърнал внимание на думите им.
Марк вече не знаеше какво да прави. В главата си, в сърцето си, в цялото си тяло чувстваше пълен емоционален катаклизъм и физически срив. Четирийсет и осем часа преди това все още живееше на улицата, скиташе като див из подземията на града и успяваше да оцелее само благодарение на алкохола.
Зарадван, че си е върнал Лейла, той живееше с убеждението, че ще може да се измъкне сам. За момент бе успял да се съвземе и да превъзмогне последиците от своя делириум тременс, но неговият свят за сетен път се срути и крехката му победа не можа да устои на новия удар на съдбата.
Съвсем разстроен, Марк погледна ръцете си, които отново трепереха. Беше плувнал в пот, задушаваше се, трябваше да се раздвижи.
Той стана с рязко движение и в този миг погледът му попадна на Лейла, която отново беше заспала. Дишането й беше бавно и спокойно, лицето й се къпеше в бялата слънчева светлина. Това бе достатъчно, за да го успокои. И тогава разбра, че само тя можеше да го спаси. Той имаше нужда от нея, както тя се нуждаеше от него. Той я закриляше, докато беше до нея, и в определен смисъл тя също го крепеше.
Иви се бе навела над мивката в тоалетната и повръщаше оскъдната закуска, която бе погълнала преди няколко часа. От сутринта й се гадеше, но състоянието й се влоши още повече по време на пътуването. Напоследък здравословните й проблеми се увеличиха: виене на свят, главоболие, бръмчене в ушите… Без да се има предвид изострената й чувствителност, която още повече изчерпваше силите й.
Тя стана, избърса си устата и плисна малко вода на лицето си, което в огледалото й се стори отвратително. Остри бодежи цепеха челото й, а кръвта в слепоочията й пулсираше все по-учестено. Непроветрената и задушна стаичка внушаваше клаустрофобия. Трябваше бързо да излезе, защото в противен случай рискуваше да припадне. За части от секундата в главата й се сблъскаха десетки образи. Спомени, страхове, кратки моменти на радост… И всичко изчезна. За кратко дори й се стори, че чува нещо като шепот.
Тъкмо щеше да излезе, когато усети по рамото си смъдене, което я накара да се почеше през тениската. Но вместо да предизвика облекчение, този жест засили сърбежа, който се превърна в болка. Това непознато усещане почти я подлуди и тя, без да иска, се зачеса силно до кръв. Когато си вдигна ръкава, с изненада установи, че отзад на лявото й рамо се беше появил виолетов белег.
Тогава тя се извърна и видя в огледалото следната странна форма, татуирана върху кожата й:
18. Да оцелееш
Имаме си спомени, но някой ги е наелектризирал и ги е свързал с миглите ни. Щом се сетим за тях, очите ни почват да горят.
Днес
В самолета
14:15 ч.
Самолетът за Ню Йорк продължаваше своя полет на повече от 12 хиляди метра височина, прелитайки като гигантска птица над обширните равнини.
Иви затвори вратата на тоалетната, измъчена от това, което току-що беше преживяла. Капчици пот бяха избили по челото й, гърдите й дишаха тежко, тялото й се тресеше. Кой може да е татуирал без нейно знание на рамото й този проклет белег, който странно приличаше на рисунките на малкото момиченце, което седеше до нея?