Залитайки по пътеката, тя се върна обратно, като си проправяше трудно път между стюардесите, които раздаваха подносите с храна, и пътниците, които си раздвижваха краката, за да не получат флебит или белодробна емболия, новите „синдроми на бизнес класата“, с които медиите чрез своите репортажи им проглушаваха ушите.
Иви стигна до своя ред и си седна на мястото, внимавайки да не събуди Лейла. После благодари на Марк за любезността му да вземе и нейния поднос.
— Лошо ли ви е? — попита той, като видя измъченото й лице.
— Не, само от умората — отвърна тя, без да си въобразява, че ще го заблуди.
— Мога ли да направя нещо за вас?
— Можете да ми подадете раницата.
Марк вдигна багажа й, който се бе хлъзнал под неговата седалка. Ципът не беше добре затворен и една книга изпадна от раницата на пода.
Докторът се наведе и я взе. Тя представляваше подвързан том с овехтяла корица и с подгънати страници, многократно четени и препрочитани. Той не можа да надмогне своето любопитство и хвърли поглед към заглавието:
Марк се сепна от изненада. Преди няколко години Конър бе написал тази книга, за да прогони демоните на своето минало. Еклектично произведение, което съчетаваше жанра на психологическото есе с този на спомените от детството. На базата на собствения си опит и на най-сензационните терапевтични сеанси, които бе ръководил, Конър предлагаше на читателите си начини да се излекуват от своите страхове, да разберат причините за тревогите си и да устояват на страданията. Понеже бе публикувана от слабо известен издател и форматът й не отговаряше на стандартите, книгата нито бе рекламирана както трябва, нито предизвика отзиви в пресата. Но, хвалена от уста на уста, публиката й постепенно се разшири и книгата си спечели множество пламенни привърженици.
Докторът обърна томчето. На гърба на книгата имаше снимка на Конър с неговата странна меланхолична усмивка, пределно позната на Марк. Тази импровизирана среща с образа на приятеля предизвика у него нов прилив на вълнение. Двамата бяха толкова близки и споделяха всичко, преди той да слезе в ада. Защо не му се бе обадил, за да му съобщи новината за Лейла? Как така не се бе сетил?
— Това е любимата ми книга — сподели Иви. — Чели ли сте я?
— Написана е от най-добрия ми приятел — призна докторът, връщайки й книгата.
— От най-добрия ви приятел? Вие ли сте онзи Марк, за когото той говори толкова често?
— Да, израснахме заедно в един и същ чикагски квартал.
— Зная.
— Защо казваш, че това е любимата ти книга? — поиска да разбере Марк.
— Защото ми помогна. Глупаво е да го кажа, но понякога имам впечатлението, че е написана за мене.
— Без съмнение това е най-хубавият комплимент за една книга — отсъди Марк.
— Винаги съм се питала… — започна Иви.
— Какво?
— Дали е истина това, което се разказва в книгата.
— Всичко е истина — увери я Марк. Ала след кратка пауза уточни: — Но това не е цялата истина.
— Какво искате да кажете?
— Има важни неща, които Конър не е могъл да разкаже.
— Защо?
Марк се взря в очите на Иви. Понякога се чувстваше способен да прецени даден човек за части от секундата. Поне беше в състояние да каже дали може да му гласува доверие.
Тя е от нашите — увери го вътрешният му глас.
— Защо не е разказал всичко? — повтори настоятелно въпроса си Иви.
— За да не отиде в затвора — отговори й Марк.
19. Марк и Конър
Първи спомен
Ноември 1982 г.
Чикагско предградие
Марк и Конър са на десет години
Насилие и мизерия царят в квартал „Грийнуд“, който е част от чикагското предградие „Саут Сайд“. На километри разстояние се простира опустошен пейзаж: издънени тротоари, изоставени сгради, овъглени коли, площи, обрасли с бурени и затрупани с боклуци. Магазините са рядкост: няколко бакалници зад железни решетки, само един супермаркет и една банка; болница няма. Единствено кръчмите трупат печалби.
Един бомбардиран Багдад в сърцето на Америка.