Всеки оцелява според силите си.
Горящ пън ненадейно изпращя в камината. Марк направи рязко движение и отвори очи. Изправи се мигновено и в продължение на няколко секунди не можеше да разбере къде се намира и какво беше се случило.
Като видя лицето на Никол, той постепенно се съвзе.
— Ранена ли си? — попита той жена си.
— Не, благодарение на теб.
За момент Марк изглеждаше, че отново ще изпадне в обичайното си безчувствено състояние, но миг след това скочи на крака.
— Не ставай, моля те, трябва да си почиваш!
Но той направи няколко крачки към големия прозорец, все едно не я беше чул. Отвъд стъклената преграда улицата блестеше бяла и притихнала.
— Къде са дрехите ми?
— Хвърлих ги, Марк. Бяха мръсни.
— А кучето ми?
— Доведох го тук, заедно с теб, но… то избяга.
— И аз се махам — извика той и залитна към вратата.
Тя застана пред него, за да му попречи да излезе.
— Слушай, навън е нощ, ти си ранен, изтощен… Не сме се виждали от две години. Трябва да си поговорим.
Никол протегна към него ръка, но той я отблъсна. Тя се хвана за него, но Марк се изтръгна, блъскайки се мимоходом в полиците на библиотеката. Една рамка падна на пода сред трясъка на разбито стъкло. Той я вдигна и я постави на мястото й. Погледът му попадна върху снимката на дъщеря му. Със своята усмивка и весели зелени очи тя излъчваше щастие и жизнерадост.
Тогава нещо в него се пречупи и той, ридаейки, се строполи, опрял гръб о стената. Никол се сгуши до гърдите му и те останаха така доста време, сплетени в обща прегръдка, сближени от една и съща болка. С нежната си кожа тя се притискаше към неговото грапаво тяло, тънкият аромат на финия й парфюм се смесваше със смрадта на бездомника.
Държейки мъжа си за ръка, Никол го отведе в банята, пусна водата от душа и излезе. Опиянен от приятната миризма на шампоана, Марк остана близо половин час под живителния горещ дъжд на душа. Ръсейки навсякъде вода, той се загърна с голяма хавлия и излезе в коридора, оставяйки локвички по излъскания паркет. Отвори вратата на някогашния си гардероб и установи, че дрехите му си стояха на мястото. Но погледът му изобщо не се спря върху костюмите „Армани“, „Бос“, „Дзеня“ — останки от предишния му живот — а предпочете да обуе гащета, дънки от плътен плат, тениска с дълги ръкави и дебел пуловер.
После слезе при Никол в кухнята.
Тук съчетанието от дърво, стъкло и метал създаваше впечатляващ ефект на прозрачност. Дълъг работен плот с изчистени линии бе опрян до стената, а в средата на помещението бе обособено кътче с готварска печка и всички необходими кухненски уреди. Преди много години на това място цареше задушевната атмосфера на сутрешните семейни закуски, на следобедните хапвания с палачинки и на вечерите за влюбени. Но отдавна вече тук никой не се бе занимавал с готвене.
— Приготвих ти омлет с препечени филийки — каза му Никол, наливайки горещо кафе в голяма чаша.
Марк седна пред чинията си, но веднага след това стана. Ръцете му почнаха да треперят. Преди да се докосне до храната, трябваше да пие.
Под смаяния поглед на Никол той отвори трескаво първата попаднала му бутилка вино и погълна половината на две дълги глътки. После, временно успокоен, изяде храната и продължи да мълчи, докато най-сетне Никол се реши да го попита:
— Къде беше, Марк?
— В банята — отвърна той, без да я погледне.
— Не… Къде беше през последните две години?
— Долу.
— Долу?
— В тунелите на метрото, в градската канализационна мрежа, при бездомните.
Просълзена, жена му поклати глава в знак на неразбиране.
— Но защо?
— Много добре знаеш защо — повиши глас той.
Никол се приближи до него и го хвана за ръката.
— Но нали имаш жена, Марк, и професия, и приятели…
Той отдръпна ръката си и стана.
— Остави ме на мира!
— Обясни ми едно нещо! — извика тя и се опита да го задържи. — Каква полза имаш да живееш като клошар?
Мъжът втренчи очи в нея.
— Живея така, защото не мога по друг начин. Ти можеш, но аз не мога.
— Не ми внушавай чувство за вина, Марк!
— Не те упреквам в нищо. Преподреди живота си, ако така ти изнася. Аз не съм в състояние да надмогна болката.