За да прогони лошите спомени, Конър стана от фотьойла и си наля съвсем малко чисто малцово уиски.
— Весела Коледа! — промълви той, вдигайки чаша към отражението си в огледалото.
Ограден със стъклени пана и облян от някаква неземна светлина, кабинетът му предлагаше зашеметяваща гледка към парка. Върху една метална етажерка се извисяваха две скулптури в стил Джакомети, а на стената монохромна картина на Робърт Райман предизвикваше недоумение у онези, които виждаха в нея само бял квадрат. Конър обаче бе очарован от изящните преливания на светлината върху платното.
Да отгатнеш невидимото, да виждаш отвъд привидното…
Такава бе самата същност на неговата професия.
С чаша в ръка докторът разгледа няколко снимки на екрана на своя лаптоп. Това бяха изображения на част от мозъка на негов пациент. Конър винаги оставаше запленен от този вид снимки.
Да страдаш, да обичаш, да си щастлив или нещастен: всичко ставаше там, в гънките на мозъка, сред милиардите неврони. Желанието, паметта, страхът, агресивността, мисълта, сънят, всичко в известна степен зависеше от отделяните от организма химически субстанции, от невротрансмитерите, чиято роля е да предават съобщенията от един неврон на друг. Въодушевен от последните открития в невронауките, Конър бе сред първите, които се бяха заели с изясняването на биологическите причини за депресията. Изследването, в което бе взел участие, показваше, че една по-къса форма на транспортиращ ген предразполага човека към депресия или самоубийство. Следователно индивидите не се раждат равни и не реагират еднакво на изпитанията на живота.
Но Конър не се задоволяваше само с изследване на генетичния детерминизъм. Убеден, че психиката и биологията са тясно свързани, младият доктор винаги се бе стремял да се развива в двете области: психологията и неврологията. Влиянието на генетичното наследство е безспорно, но в течение на човешкия живот мозъкът може да бъде препрограмиран чрез емоциите и любовта. Такова поне беше неговото убеждение: нищо не е дадено веднъж завинаги.
Докторът изпи уискито на екс, облече палтото си и излезе от кабинета си. В същата сграда имаше петзвезден хотел, много ресторанти и джазклуб. От всички етажи се носеше празнична врява, която засилваше още повече самотата на психолога.
В асансьора Конър отвори чантата си, за да провери дали не е забравил някое от досиетата, които имаше намерение да прегледа вкъщи. След два дена щеше да проведе сеанс по колективна психология и за да бъде ефективен, този тип терапия изискваше отлична предварителна подготовка.
Той слезе в подземния паркинг, достъпът до който се контролираше чрез система за разпознаване по ретината. Конър изпълни съответната процедура и стигна до колата си, сребрист „Астън Мартин“, който проблясваше с хиляди отражения. Лек натиск върху ключа, за да отвори колата и да усети миризмата на кожа. Сложи чантата си на дясната предна седалка и излезе на площад „Кълъмбъс Съркъл“. Снегът продължаваше да пада на едри парцали, от който улиците ставаха все по-хлъзгави. Конър стигна до „Авеню ъф ди Америкас“ и продължи към квартал Трайбека.
От радиото в колата звучеше електронната музика на „Рейдиохед“, която го отнасяше в някакво несигурно бъдеще, лишено от всякаква хуманност, в което човек навярно ще е загубил всичките си битки. Това звучене беше съвсем в унисон с душевното състояние на Конър, произтичащо от дълбоката незадоволеност, която никога не го напускаше.
На кръстовището с „Бродуей“ се опита да увеличи скоростта и едва не излезе от платното. Като че ли все по-често му харесваше да си играе с опасността и това за него бе своеобразен начин да чувства, че живее.
Спря на червен светофар в началото на Гринич Вилидж, наведе се над волана и за миг затвори очи.