Трябва да се съвзема!
Доскоро си мислеше, че благодарение на професията си окончателно е успял да надмогне предишните си страхове. Дори бе написал книгата „Да оцелееш“, за да разкаже своята история и да отправи към хората послание за надежда. Но с изчезването на Марк всичко бе отишло по дяволите и той отново бе изпаднал в опасно отчаяние, в пагубна самота, преследван от постоянното чувство за вина.
Конър разтриваше клепачите си, когато мобилният му телефон иззвъня и го изтръгна от обзелата го депресия. Той извади апарата от джоба си и видя, че на дисплея беше изписано едно име:
Никол Хатауей
Никол? Те почти не си говореха, откакто тя почна да излиза с този адвокат, Ерик. Пълен глупак. Сърцето му се разтуптя, защото у него се събуди надеждата да научи нещо за Марк, макар че това не му се струваше много вероятно. Възбуден, той тъкмо се готвеше да отговори, когато…
— По дяволите!
Дясната врата на колата се отвори внезапно и някаква ръка грабна кожената му чанта. Без много да мисли, Конър изскочи и се втурна да гони крадеца, по-точно… крадлата.
Въпреки едрите снежинки той различаваше дългите коси на младо момиче, което притискаше плячката до гърдите си.
Конър тичаше все по-бързо, макар че рискуваше на всяка крачка да се просне върху заснежения тротоар. Беше само на два метра от нея, когато тя прекоси рязко улицата, минавайки между колите с риск да бъде прегазена.
Мръсница!
Забравил за всякаква предпазливост, Конър се втурна по стъпките й. За нищо на света не би допуснал да изчезнат досиетата, които съдържаха интимния живот и най-съкровените тайни на пациентите му.
Докторът вече наваксваше изоставането си. Когато забеляза, че тя вече се задъхва, той се хвърли върху нея и с цялата си тежест я повали на земята: неподвижна, с лице в снега и с извита ръка, притисната към гърба.
— Върни ми това! — извика и Конър и изтръгна чантата си.
След като си я взе, той стана бавно, стискайки здраво ръката на момичето, за да я принуди да се изправи.
— Пуснете ме! — изкрещя тя, мъчейки се да се освободи.
Конър не й обърна внимание и я влачи няколко метра до един стълб от уличното осветление, за да я разгледа по-добре. Едва тогава можа да види лицето й.
Беше момиче на петнайсетина години с крехка и издължена фигура. Бледото й лице контрастираше с дългите черни коси, чиито мръсни кичури биеха на алено. Износеното й палто от изкуствена кожа стигаше до къса пола, под която се виждаха обути един върху друг чорапогащници и мрежести чорапи.
— Пуснете ме! — повтори тя.
Все така безразличен към виковете й, Конър стисна още по-силно ръката й. Какво правеше това момиче само посред нощ, в разгара на Бъдни вечер?
— Как се казваш?
— Я се разкарай! — изруга тя.
— Щом е така, ще те заведа при ченгетата!
— Мръсник!
Девойката започна да се бори с такива поривисти движения, че портмонето й падна от джоба на палтото в снега. Конър посегна сръчно с ръка и го вдигна. Вътре имаше лична карта, която му позволи да узнае идентичността на крадлата:
Иви Харпър
родена на 3 септември 1991 г.
— Какво правиш навън в два часа през нощта, Иви?
— Върнете ми портмонето! Нямате право!
— Не знам дали ти си най-подходящият човек, който да ми говори кой има право — подметна й Конър и я пусна.
Видяла се свободна, Иви отстъпи няколко метра, но не избяга. Стоеше срещу него и го гледаше предизвикателно.
Конър се взря в лицето й. Тя трепереше от студ. Клепачите й бяха гримирани в черно, но под този вампирски грим блестяха светлите очите на уплашено хлапе с четяща се в тях някаква странна решимост.
— Слушай, ще те заведа при родителите ти.
— Нямам родители! — отвърна тя и пак отстъпи назад.
— Къде живееш тогава? В някой център? Или в приемно семейство.
— Разкарай се!
— Вече ми го каза — въздъхна докторът. — Само това ли си научила в училище?
Той изпитваше към нея някакво смесено чувство на досада и състрадание. Приличаше му на някого, но не можеше да каже точно на кого. Виждаше се, че е наплашена, че страда и че това страдание бе взело превес над всичко.
— Както виждам, имаш нужда от пари…
Отговор не последва. Очите й издаваха все този ужас, който тя не успяваше да прикрие.