Тя вдигна глава и срещна свирепия му поглед.
— Как се казва?
Рос се изненада от кроткия й въпрос.
— Ааа… Лий. Кръстих го Лий.
Тя се усмихна на бебето като го притисна към гърдите си. Погали го с ръка по покритата с тъмен мъх главичка.
— Лий — промърмори щастливо тя.
Вдигна глава към бащата с безизразно изражение и каза:
— Ще се грижа за сина ви дотогава, докато има нужда от грижите ми, мистър Коулман. — Тя направи пауза и после добави меко — Дори това да означава да водя борба с вас и тия като вас.
Глава трета
Да водя борба с вас и тия като вас!
За каква се мислеше тя, по дяволите, та се осмеляваше да му държи такъв език? Той потупа успокоително коня по хълбоците, сякаш да успокои животните, че гневът му не е насочен към тях.
Върна се при огъня, който беше наклал само минути преди да зарозовее небето на изток. Кафето още не беше завряло. Беше му навик да пали огъня всяка сутрин и да приготвя кафето, дори да изпържва бекона, за да може Виктория да открадне, макар и само още няколко минути, сън. Не беше свикнала да става рано, още по-малко пък да си приготвя закуска, и дългите и изнурителни дни на пътуването бяха изсмукали силите й.
Рос се втренчи в пукащия огън, като за стотен път си задаваше един и същ въпрос — защо го беше излъгала? Беше му казала, че е бременна само от няколко месеца и ще роди бебето много, след като се устроят в Тексас. Повярва й, защото телосложението й беше слабо. Но бяха изминали само няколко седмици в път и коремът й внезапно предателски наедря. Дори когато Рос учуден я попита, тя кротко беше признала, че всъщност бременността й е доста по-напреднала; дори тогава Рос не можа да проумее факта. Лий се беше родил няколко седмици преждевременно. Очевидно Виктория го беше излъгала, за да наложи волята си.
Той разбираше отлично, защото тя не искаше баща й да узнае за бебето. Ванс Джентри, нейният баща, беше преглътнал с огромно усилие решението й да се ожени за негов наемен работник. Но защо, по дяволите, беше скрила и от него, законния си съпруг?
Той посегна към емайлираното джезве и наля от силната запарка в едно тенекиено канче. Когато беше на път предпочиташе този вид съдове пред крехкия порцелан, който Виктория беше настояла да вземат със себе си. Сърбаше кафето и размишляваше.
Ванс Джентри определено не беше погледнал с разбиране на избора на дъщеря да се влюби в мъжа, нает да рине конюшнята. Горещо се беше надявал Виктория да се спре на мъж достоен, от тяхната черга. Но времето не беше щедро по отношение на мъжете във венчална възраст и принадлежащи към уважаваните семейства от Юга. Войната се беше погрижила за това. Виктория беше щастлива от избора си и след няколко месеца всички във фермата приеха съвсем естествено, че тя се бе спряла на него. Всички, освен Ванс. Той не прояви открито враждебност, но трудно можеше да скрие неприязънта си.
А Виктория беше усетила това. То беше причината, поради която изчака баща си да замине на покупка за коне във Вирджиния и тогава съобщи на Рос за бебето. И когато той спомена за земите в Тексас, тя се вкопчи като удавник в идеята да потеглят, преди да се е върнал баща й. Рос се тревожеше за бременността й и за бебето, но тя го беше уверила, че ще имат достатъчно време да се устроят в Тексас, преди бебето да се появи на бял свят. Е, бебето се беше появило на белия свят, но Виктория си беше отишла от него.
Нямаше я вече. Опита се да си представи какъв ли щеше да бъде животът му без нея. Беше се появила в него така внезапно, и все така внезапно го беше напуснала. Като божествен дар, милостиво отпуснат му в ръцете, за да го грабнат най-безмилостно само след миг. Никога повече нямаше да го споходят любовта, щастието, смехът. Никога повече нямаше да докосне лицето й, да погали косите й, да чуе гласа й. Загубата беше тъй внезапна и ужасяваща, че не му се вярваше, че ще се пребори с нея.
Но беше длъжен да се справи. Заради Лий. Всеки ден някъде някой съпруг губеше съпругата си при раждане, и въпреки всичко не губеха кураж. Той също нямаше да се предаде. Щеше да направи живота на Лий щастлив. Само той и Лий. Само двамата. Не, не съвсем.