— Искам да кажа, че колкото повече получаваш нощем, толкова се иска денем.
Буба се втренчи в идола си и след миг двамата избухнаха в силен смях. Мозес се размърда в съня си и се обърна на другата страна.
— Да говорим по-тихо, че иначе ще събудим целия лагер.
— Аз вече трябва да се прибирам. Мама вече не може да спи, докато всичките й пиленца не се приберат под крилото й, а фургонът ни е на почти миля оттук.
Рос се изправи и му протегна ръка.
— Пази се, Буба. И не се тревожи заради дамите. След като можа да оцелееш това лято с Присила, ще знаеш как да се справиш със следващата.
Буба пое ръката му и я разтърси тържествено.
— Обичам те повече от всеки друг мъж, когото познавам, Рос, с изключение, може би, на Люк.
Рос стисна още по-силно ръката му.
— Това е едно много силно признание, Буба. Благодаря ти много. Лидия учеше Анабет да пише и чете. Имай грижата да ни пише редовно писма, за да знаем как сте.
Буба почти се просълзи. Той пусна ръката на Рос и отстъпи няколко крачки назад.
— Пази се добре за Лидия и Лий.
— Разбира се.
— Мисля, че вече имам правото да ме наричат със собственото ми име, не мислиш ли?
Рос изненадано замълча няколко секунди.
— Разбира се, че имаш. — После се изсмя рязко. — Как се казваш?
— Джейкъб — изрече Буба стеснително. — Но не е необходимо да ми казваш така.
След кратко мълчание добави:
— Какво ще кажеш за Джейк?
Джейк Лангстън. Звучеше добре. Той се протегна и кимна с глава.
— Да, Джейк.
Рос кимна също.
— Пази се, Джейк.
— Довиждане, Рос.
— Някъде след година, или там, Буба.
Рос се отпусна върху постелята си, замислен за Буба. Беше се променило много това момче. Не беше само внезапното му съзряване — Рос усети напрежението му. Същото, каквото беше изпитал и той при първото си убийство на шестнайсетгодишна възраст…
Но това беше невъзможно. Буба беше добро момче. И щеше да стане още по-добър мъж. Рос вярваше напълно в това.
И докато потъваше в съня, се почувства уверен за бъдещето си. То започваше на следващия ден. Нямаше търпение да дочака изгрева.
— Не мърдай, кучи сине.
Рос разбра, че ще бъде чисто самоубийство да посяга към колта под седлото. Всеки обучен нерв в тялото му крещеше да остане неподвижен. И наистина, предупреждението им се оказа вярно, защото когато отвори очи видя на инч от лицето си дулото на револвер — не толкова дебел и заплашителен като неговия, но не по-малко смъртоносен.
Небето на изток бе започнало да розовее. Не беше спал много. Беше още рано. Наоколо всичко тънеше в сън и тишина.
Той погледна ръката с револвера, после я проследи до рамото, и накрая погледът му спря върху гранитното лице на тъста му. Очите му се взираха с жестока омраза в Рос изпод широкополата шапка.
Изненадата на Рос беше толкова явна, колкото и реакцията на мускулите му.
— Мистър Джентри? — изрече той, удивен какво можеше да търси тъстът му на стотици мили от дома си с насочен револвер в лицето му. Те наистина не бяха се погаждали особено. Джентри бе направил всичко възможно, за да осуети барака му с Виктория, но защо сега омразата лъхаше от него като евтин парфюм от платено момиче?…
— Какво…
— Къде е тя? Къде е Виктория?
При този въпрос Рос вече не се сдържа. Той се изправи на лакти и примига срещу настръхналото лице на мъжа над него.
— Виктория? — запита той, невярвайки на ушите си.
Не знаеше ли той? Не беше ли получил писмото му?
— Виктория почина, мистър Джентри — изрече меко Рос.
Видя как по цялото тяло на възрастния пробяга жестока тръпка, но само очите му блеснаха. Ръката му държаща револвера, се стегна още повече. Никаква друга реакция.
— Почина?
— Аз ви писах преди два месеца. Тя почина още преди да напуснем територията на Тенеси. Докато раждаше.
— Мръсно лъжливо копеле — изсъска мъжът и изрита злобно Рос в ребрата.
Рос чу как ребрата му изпращяха в същото време, когато Мозес се пробуди и седна на земята.
— Стой си спокойно, черньо, ако не искаш да пръсна черепа на приятелчето ти.
— Прави както ти казва — простена Рос. Остана да лежи настрани, протегнал ръка пред ребрата си. — Разкажи му за Виктория.
Мозес погледна белия мъж и моментално разбра, че пред него стои вековният враг на народа му.
— Мисис Коулман почина, докато раждаше детенцето си точно преди да стигнем Мемфис — подзе спокойно Мозес. — Ние я погребахме.
Джентри ги изгледа подигравателно.
— Мислиш, че ще ти повярвам ли? Дъщеря ми не беше бременна. Щеше да ми каже, ако е било така. Или дори не си я оставил да поживее, след като я отвлече и открадна скъпоценностите? Къде я зарови? Вярвам ти, че е мъртва. Защото ти си я убил.