Тя изглежда го разбра на мига, защото погледът й се сблъска с неговия. Отдръпна го със същата бързина, с която го беше вдигнала. Опита се да се отмести от детето, но дребното му телце се претърколи към нейното и отново се сгуши в нея.
Проклятие! Все така ли щеше да продължава всичко? Докога щеше да й позволява да го прави на маймуна в собствения му дом? Рос стремително протегна ръце напред; едната се подпъхна под телцето на бебето; другата се вмъкна между главичката на сина му и нея. Кокалчетата му потънаха дълбоко в съблазнителната плът на гръдта й. По челото му изби пот и той побърза да вдигне детето и да се обърне.
— Почакай! — повика го меко тя.
Рос се обърна към нея. В бързината беше сграбчил нощницата й заедно с одеялцето, обвиващо сина му. Платът се бе обтегнал върху гръдта й, очертавайки и правейки особено релефни едрите тъмни зърна. Той остана като вкаменен.
Тя протегна ръка и освободи нощницата си от хватката на пръстите му, които не смееха да се отпуснат, за да не изтърват Лий. Когато момичето успя накрая да освободи дрехата си, той се приближи до едно от столчетата и седна. Ако не го беше направил, сигурно щеше да падне, защото цялото му тяло се тресеше.
— Изпий си по-бързо кафето — избърбори той с надебелял език, без да я гледа как се надига от постелята и сяда.
Лидия се вслуша в усещанията между бедрата си, но болката отшумяваше с всеки изминал ден. А тази сутрин вече и треската я беше напуснала. Тя с благодарност протегна ръка към канчето с димящо кафе, и отпи от нея.
Следеше мъжа с поглед над ръба на канчето. Той се беше привел и гледаше лицето на сина си с неочаквана нежност, която смекчаваше грубите му черти.
— Спа през цялата нощ — произнесе тя спокойно.
— Чух го едва сутринта.
— Събуди се, защото беше гладен.
В гласа й се промъкна смях и той повдигна глава да я погледне. Очите им неловко се срещнаха, после се отклониха.
— Подмокрил се е, нали?
Рос се изсмя леко, като повдигна бебето и погледна разширяващото се петно върху панталоните си.
— Да.
— Не знам как да го преобуя. Надявам се Мама Лангстън да ми покаже. Да ти се намират пеленки?
Рос остана като зашеметен за известно време.
— Не знам. Ще проверя. Може би Виктория… — той направи пауза при името й. — Може би е приготвила нейде.
Лидия бавно сръбна от кафето си.
— Съжалявам за жена ти.
Погледът му се втвърди и помрачня, преди да го отклони към сина си. Погали веждичката му с пръст. Ръката му беше два пъти по-голяма личицето на бебето, което изглеждаше тъмно до червенината на грубата му ръка.
— Мислиш си, защо ли тази не умря, а жена ми да беше останала жива, нали?
Главата му рязко се вдигна. Движението му беше толкова внезапно, че бебето се размърда неспокойно. Рос се обля в червенина при мисълта, че тя бе надзърнала в душата му, но нямаше и най-малкото намерение да се извинява за това. Вместо да опровергава очевидното, той я запита:
— Какво търсеше там из горите, че реши да родиш детето си сама?
— Нямах къде да отида. Просто там вече паднах.
Отговорът й го ядоса. Каква несправедливост! Съпругата му изстиваше в гроба, а тази никаквица, която не можеше да стъпи и на малкото пръстче на жена му, се грижеше за детето й. Нещо сякаш го изгаряше отвътре.
— От кого бягаш? От закона ли?
— Не! — изкрещя тя, разтърсена от думите му.
— От съпруга си?
Тя изви поглед.
— Никога не съм имала съпруг.
— Хмм — проточи той.
В очите й беше пламнал опасен огън, когато повторно го изгледа. Как смееше да си седи там и да я съди? Какво можеше да знае той за страданията й? Един мъж вече я беше стъпкал в калта и лишил от достойнство; нямаше намерение да позволява това да се повтаря.
— Предишната нощ, мистър Коулман, казахте за моето дете, че е по-добре за него, че е умряло. И бяхте прав. По-добре, че умря. Щеше да бъда също така по-добре, ако и аз го бях придружила. Исках. Но не можах.
Тя издаде брадичката си напред, при което косата й се разлюля цялата тежко главата.
— Но така или иначе, аз съм тук, а вашата съпруга я няма. Господ е решил да стане така. Не ме е питал, нито пък вас. Синът ви има нужда от грижи и аз ще му ги дам.
— Ще се грижиш за него, докато поотрасне, и толкова. Той си имаше майка.
— Която вече не е жива!
Той се надигна от стола с животинско ръмжене. Споменът за ръцете на Кланси я беше научил как да реагира в такива случаи. Тя се сгърчи в ъгъла на фургона и скри главата си в ръце.