— Недей, моля те!
— Какво, по дяволите…
— Хей, какво става тук? — запита настойчиво Мама Лангстън, като преодоля с пъшкане стъпалата и се стовари вътре. — Вие двамата правите страхотно шоу за целия керван. Лиона Уоткинс ще си скъса задника от любопитство какво сте правили двамата през нощта…
— Спах отвън — процеди между зъби Рос.
Момичето си беше помислило, че ще я удари!
— Знам — изсумтя Мама Лангстън. — Знаят го и всички останали в кервана, защото аз имах грижата да го научат. А сега ми дай тоя млад господин, защото цяло чудо е, че още не си му счупил врата по начина, по който го държиш. — Тя пое Лий от баща му. — А защо Лидия се е сгушила там, сякаш са я били? — запита войнствено Мама Лангстън. Устата му само се втвърди още повече. — Лидия, какво става? — запита я тя.
Момичето, засрамено, че я виждат като страхливка, отговори вече спокойно:
— Нищо.
Мама Лангстън се приближи към нея, после се обърна към Рос и го изгледа отгоре до долу с мълчалив укор.
— Иди да се поразходиш някъде. Анабет и аз ще се погрижим за Лидия. Буба каза, че ще кара вместо теб, защото си щял да ходиш на лов. Смятам, че това наистина е добра идея. Разходката може да се отрази добре на мозъка ти. А сега изчезвай.
Малко бяха хората, които биха възроптали срещу разпорежданията на тази жена. Рос хвърли гневен поглед към момичето, което вече не изглеждаше наплашено, а го наблюдаваше войнствено. После прекрачи навън. Нахлупи шапката на главата си, преметна седлото на рамо, завърза и другия кобур, и закрачи към мястото, където беше оставил конете за през нощта.
Двете най-големи момчета на Лангстън наблюдаваха как няколко минути по-късно Рос препусна с мощния жребец през ливадата към гъстата гора.
— Знаеш ли какво си мисля? — запита Люк брат си.
— Не, и не ме интересува, но знам, че ще ми кажеш.
— Мисля си, че мистър Коулман може да бъда много мръсно копеле, ако реши.
Буба проследи с поглед смаляващия се конник. Той също беше виждал изражението на бяс върху лицето на своя кумир.
— Сигурно си прав, Люк — съгласи се той. — Сигурно си прав.
— … а пък вечерите, след като всички се нахранят, разхождат се около лагера, поздравяват се едни други, спират да разменят някоя приказка, сякаш са излезли на пикник, а не пътуват с тоя керван.
Лидия лежеше върху постелята и слушаше приспивното бърборене на Анабет. Момичето вадеше личните вещи на Виктория Коулман от чекмеджетата на шкафа и ги нагъваше в един сандък. Идеята беше на Мама Лангстън, за да се освободи още място за Лидия и бебето. Рос неохотно се беше съгласил.
«Той говори и действа с неохота», помисли си Лидия с въздишка. Последните три дни беше изкарала на легло във фургона, възстановявайки се от родилните мъки и грижейки се за Лий. През деня Анабет беше неотлъчно до нея. Мама Лангстън идваше да я вижда всяка сутрин, а всяка вечер й носеше храна. Рос биеше дивеч за Лангстънови, които поеха готвенето.
Той никога не се хранеше вътре с Лидия. Тя го виждаше много рядко. Той си намираше работа из кервана, ходеше често на лов или пък се грижеше за болните коне на онези, които уважаваха уменията му в тази област. Буба караше фургона му. Ако му се наложеше да влезе вътре, избягваше дори да поглежда към нея. А ако все пак не можеше да се сдържи, погледът му излъчваше злоба и омраза.
Тя приписваше по-голямата част от лошото му държане на скорошната смърт на съпругата му. Мъката му по нея беше дълбока. Сигурно е била нещо много голямо, тая Виктория Коулман. Според описанията на Анабет била истинска лейди.
— Понякога, когато слънцето печеше силно, тя сядаше на капрата с воаления си слънчобран на рамо — разказваше Анабет докато разгъваше розовата конфекция от дантели и коприна. Лидия никога през живота си не беше виждала толкова красиво бельо. Изпита истинско съжаление, когато Анабет го сгъна и постави в сандъка. — И си шепнеха само на ухо, сякаш пазеха всичко в тайна от останалия свят — въздъхна дълбоко момичето. — Иска ми се мистър Коулман поне веднъж да ме погледне така, както гледаше нея. Сигурно направо ще се разтопя на място.
Лидия трудно можеше да си представи, че Рос е способен на нежност. Тя изобщо не вярваше, че в отношенията между мъж и жена може да има нещо приятно. Макар че от време на време я спохождаха спомени от времето, когато баща й беше жив.
Живееха в едно малко градче, в голяма къща с широки прозорци и плетени завеси. Майка й и баща й много често се смееха. Всяка неделя, когато ходеха на гости на съседите си, се хващаха под ръка. Спомняше си го съвсем ясно, защото винаги ги разделяше и се хващаше между тях. Те си играеха и я повдигаха високо над земята. Лидия предположи, че може би наистина има мъже, които не причиняват зло на жените си.