Анабет продължи.
— Кожата на мисис Коулман беше гладка и бяла като пресен крем. Беше истинска красавица с големи кафяви очи. Косата й напомняше златна коприна и никога не можеше да стои мирна.
Лидия посегна да докосне собствените си коси. Мама Лангстън и Анабет я бяха изкъпали в леглото на сутринта, след като се беше преместила във фургона на мистър Коулман. Бяха изтъркали кожата й до зачервяване, но особено много се постараха при измиването на косата. Анабет непрекъснато носеше кофи с чиста вода, докато накрая успяха наистина да я изчистят от всички листа и треви. Но дори и така, едва ли някога щеше да изглежда като златиста коприна.
Мистър Коулман се изненада истински, когато я видя сресана и измита, но се въздържа от коментар. Единствената му реакция беше глухо изсумтяване.
Ако той беше свикнал с коси като пшеничена коприна, то тогава нейната коса сигурно му беше много неприятна. Глупаво, наистина, но това я тревожеше много.
— Да не си уморена? — запита я Анабет, когато забеляза че вниманието, с което я слушаше Лидия, се беше стопило. — Мама каза ако се умориш и ти се доспи, да си затварям устата и да те оставя да си почиваш.
Лидия се изсмя. Тя действително се радваше на всички Лангстънови, но особено я привличаше това момиче, което беше толкова открито и откровено… и толерантно.
— Не. Не съм уморена. Последните няколко дни си отспах за цял живот. Но Лий ще се пробуди скоро и ще бъде гладен като младо вълче.
Тя се пресегна към сандъчето, което изпълняваше ролята на люлка, и положи бебето по гръб. Истински се учудваше на обичта си към бебето. Когато майка й почина, тя не вярваше, че ще може отново да обикне друго човешко същество. А може би обичаше бебето, защото беше съвсем безпомощно и зависеше изцяло от нея? И като всяко невинно човешко същество, то отвръщаше на любовта й любов.
Фургоните спряха тъкмо когато Лий привършваше с храненето. Докато Буба вкара уморените коне в корала, Лидия успя да закопчее роклята си. Още се оправяше, когато Мама Лангстън влезе във фургона.
— Какво ще кажеш да се поизлезеш оттук? — запита тя Лидия.
Глава четвърта
— Искаш да кажеш да се поразходя извън фургона? — запита нервно Лидия.
Познанствата й с други хора от кервана се изчерпваха с тези на мистър Грейсън и мисис Уоткинс. Нямаше сили да посреща злобата и омразата на още когото и да било.
— Не искаш ли?
— Иска ми се — отвърна плахо Лидия, — но нямам дрехи.
— Донесох ти нещичко — каза Мама Лангстън като придружи думите си с един вързоп дрехи. — На Анабет са и вероятно няма да ти стоят съвсем добре, но ще трябва да ги облечеш, освен ако не искаш да ходиш по нощница навсякъде.
Права, Лидия се чувстваше още не съвсем стабилно на краката си, но малко след това вече я къпеха в едно корито, след което я премениха в добре ушити чорапи, бельо и рокля.
— По-кльощава си и от полска мишка — изрази неодобрението си Мама Лангстън, като оглеждаше слабите бедра и крака на момичето. — Направо ти се чудя как си носила бебето.
Забележката й обаче не се отнасяше за гърдите на Лидия. Корсажът изобщо не искаше да се затвори над тях.
— Проклятие! — простена Мама Лангстън. — Е, ще го закопчеем докъдето можем.
Имаше чувството, че всеки момент ще се пръсне, докато я притягаха в корсажа, но сега вече поне беше облечена.
Люк беше лъснал като огледало черните й обувки и беше сменил връзките. Тя седна на столчето да ги завърже, а през това време Анабет я среса.
— Е, сега вече си те бива — изрече гордо Мама Лангстън, като кръстоса ръце над стомаха си, докато оглеждаше произведението си. — Мистър Коулман ми донесе няколко яребици, които убил днес, и които вече кипят на огъня ти. За него ще е цяло мъчение да се върне във фургона си и да види, че има топла храна, не е ли тъй? Грижи се за конете си той. Защо не преместиш креватчето на Люк близо до края на фургона и не седнеш малко отвън? Чистият въздух няма да ти се отрази зле.
Лидия срамежливо се остави да я изведат. Тя беше изумена от оживлението, което кипеше в лагера. Сега вече разбираше, на какво се дължат звуците, които чуваше в продължение на повече от седмица. Жените превиваха гръб над огньовете и преносимите фурни, в които приготвяха вечерята. Мъжете освобождаваха конете и ги разтриваха, носеха дърва за огън, мъкнеха вода. Децата крещяха и препускаха из целия лагер.