— Ето го Люк, носи ти вода от извора. — Мама Лангстън беше организирала всичко както трябва. — Защо не сложиш кафеника? Сигурна съм, че на мистър Коулман ще му хареса, ако го посрещнеш с чаша горещо кафе.
— Да, разбира се — съгласи се Лидия без глас.
Страшно й се прииска да се захване с нещо, каквото и да е. Хората взеха да я забелязват. Виждаше жестовете им, разсъжденията, любопитните погледи, приглушените им коментари.
— Ще ида да хвърля едно око и на нашата вечеря, но ако ти потрябвам, веднага ме извикай — и Мама Лангстън се отдалечи бързо.
Лидия остана сама. Зае се да подсили огъня, разбърка врящата яхния, направи кафе, провери отново пелените на Лий, без да има нужда. След като свърши всичко, седна на столчето, което Люк беше изнесъл от фургона за нея, и се загледа в огъня. За нищо на света нямаше намерение да повдига поглед; нямаше и най-малкото желание да среща отправените към нея любопитни погледи.
Така я завари и Рос. Застина на място, като я зърна да седи на столчето и да бърка вечерята. Късното следобедно слънце превръщаше косата й в буен пожар. Бузите й бяха порозовели от съсредоточеността й и топлината на огъня. А фигурата й се оказа далеч по-съблазнителна, отколкото си беше представял. Прелъстителната нощница беше скривала деликатната й структура и плавните очертания. Изглеждаше като момиче, послушно изпълняващо нарежданията на родителите си. Но това впечатление трая докато беше с гръб към него. В момента, в който се обърна, илюзията изчезна като издухана. Тя си беше жена.
При шума от стъпките му скочи рязко и събори неволно, като се завъртя към него. Впиха погледи един в друг. В нейния се четеше войнственост. Неговият беше стъклен, сякаш току-що го бяха посрещнали със зашеметяващ удар и той още не можеше да осъзнае откъде беше дошъл.
Беше извила крехката си, нежна шия в усилието да го гледа. Страшно му се прииска да я погали. В ямичката между ключиците й пулсът й биеше бясно. Погледът му надви волята и се спусна по-надолу към дълбоката цепка между гърдите. Платът, връзките и копчетата бяха опасно опънати до скъсване върху напиращия бюст. С огромно усилие успя да отмести поглед.
Повдигна несигурно ръка и стисна горното копче, което беше приковало вниманието му.
— Мама Лангстън реши, че имам нужда от чист въздух.
— Къде е Лий?
Беше бесен и не се опитваше да го скрие. Беше гневен, защото изглеждаше съвсем нормално, а не раздърпана, каквато трябваше да бъде, и защото, макар и само за миг, се беше почувствал щастлив да види, че го очаква. Прииска му се да прогони от паметта си спомена за устицата на Лий как жадно засмуква зърното й, за мрежичката от венички. Прииска му се да забрави за искрящото уиски, което струеше от очите й при всяко взиране в тях. А най-подлудяващият й навик да прекарва език по устните си всеки път, когато заговореше направо го довършваше.
— Лий е там — посочи тя към края на фургона, където детето спеше мирно в импровизираното си креватче. — Ако заплаче, чувам го веднага.
Тя положи длани върху роклята си с надеждата, че той няма да се развика с всичка сила, за да го чуят всички. Защото тя нямаше да се сдържи и щеше да му отговори по същия начин, дори и да си навлечеше с това още позор.
Той пристъпи до сандъчето и се взря вътре. Внезапна усмивка смекчи устните му. Леко погали бебето по гръбчето. Лий предпочиташе да спи на коремче, с колене, подгънати под себе си.
Рос усети нечие присъствие до себе си, извърна се и видя Лидия да се усмихва радостно на Лий. Очите им отново се срещнаха, задържаха се за миг и отново се разделиха.
— Има кафе, ако искаш — и тя посочи към огъня.
— Благодаря.
Той смъкна увитото около рамото си ласо и го провеси на една кука отвън. Пушката облегна на едно от колелата на фургона. Разкопча колана с револверите и развърза връзката около бедрата си. Лидия не беше виждала досега мъж да носи по този начин револверите си. Стомахът й се сви докато го наблюдаваше как ги издърпва.
Наля му внимателно кафе, като се стараеше да не разлее и капка, въпреки треперещите си ръце, и му го подаде. Пръстите му бяха дълги и гъвкави, със силно развити сухожилия. Кокалчетата му бяха обрасли с косми, но те едва се забелязваха върху загорялата кожа. Тя издърпа нервно ръката си, след като той пое чашата и я хвана с другата си ръка.
— Яхнията мирише хубаво.
— Мама Лангстън я приготви.
— О, пак е добра.
— Да, така е.
Не гледаха един към друг. Той допи кафето в мълчание. Лагерните шумове ги обгръщаха отвред. И двамата обаче едва ли ги чуваха, защото всеки от тях беше зает с присъствието на другия.