— Няма да е зле да се поизмия — каза накрая той.
— Люк донесе вода от извора. Яхнията ще е готова тъкмо когато свършиш.
Той се скри зад фургона и напълни един леген с вода от ведрото. Чудеше се докато си сваляше ризата, защо ли се поти толкова много. Не спираше да облива главата и гърдите си, но кожата му отказваше да се охлади.
Лидия се вслушваше в плисъка. Маринел и Атланта в този момент дотичаха при нея. Маринел стискаше в потната си изцапана ръка букет диви полски цветя.
— Донесохме ти малко цветя, Лидия — усмихна се тя.
Преди два дни беше показала на Лидия зъба, който баща й беше извадил.
— Колко са хубави! — възкликна Лидия, като пое букета от протегнатата детска ръка.
— Помириши ги — подкани я Маринел, като побутна букета под носа й.
— Наистина миришат хубаво — допълни срамежливата Атланта.
Знаеше какво са намислили момичетата, но не искаше да им разваля удоволствието. Допря едно от цветята до носа си и се престори, че поема дълбоко дъх. След миг на носа й залепна топче жълт цветен прашец. Момичетата изпищяха от удоволствие.
— Ние те излъгахме, ние те излъгахме — запяха двете в един глас.
— Хей, какво направихте?
Лидия си спомни как на времето и тя беше играла на тази игра с майка си. Оттогава вече нямаше с кого да играе. Потърка цветето в носа си.
— Знаеш ли колко ще ти отиват цветята на роклята — каза Маринел. — Нали, Атланта? — обърна се тя за потвърждение към сестра си.
— Ама разбира се!
— Сигурно сте прави, деца.
Лидия разкопа най-горното копче, което Мама Лангстън едва беше успяла да стегне и закопчее. Задиша по-леко, но пък беше смутена от плътта, която напираше да изскочи от корсажа. Тя напъха стеблата на цветята в илика и по този начин успя да прикрие отчасти гърдите си.
Ако само се погледнеше в огледало, щеше да види колко добре допълваха красотата й тези цветя. Но тя не би се разпознала като съблазнителка или изкусителка. Тялото й бе станало притежание на мъж; беше родила дете от него. Но душата й беше останала чиста. Съвкуплението й беше наложено с насилие. Лидия не можеше да си представи, че някоя жена можеше да потърси доброволно мъж.
От другата страна на фургона Рос чуваше веселите закачки, но беше зает със собствените си мисли. Беше му много приятно да се върне във фургона и да завари топла храна и готово кафе, но това беше най-малкото, което момичето му дължеше. Беше я приел при себе си, не беше ли така? Беше приел при себе си едно бездомно момиче, беше му дал подслон в собственото си легло.
Облече чиста риза. Тя се грижеше добре за Лий. Не можеше да си криви душата. Момченцето растеше с всеки изминал ден. Наддаваше неспирно, изчезнал беше сбръчканият му и повехнал вид.
Рос се среса, като държеше в едната си ръка бръснарското огледало. Кога за последен път се беше сресвал? Не можа да си спомни. Както не можеше и да проумее защо го прави сега. Спомни си как Виктория го учеше, че един джентълмен е длъжен да бъде в приличен външен вид, когато отива на вечеря, дори и да е с работни дрехи. А това едва ли имаше нещо общо с момичето, което се беше натресло в живота му. Абсолютно нищо общо не можеше да има с нея. И все пак трябваше известно време да съжителстват заедно. Може би бремето на съвместния живот щеше да се облекчи, ако бъдат поне любезни един към друг?
Междувременно Мама Лангстън повика момичетата си от другия край на лагера и те хукнаха към нея. Лидия потопи лъжица в ароматната яхния, духна и я опита. Беше много вкусна — трябваше й още съвсем малко да поври.
— Добър вечер.
Гласът беше мъжки, мелодичен, с характерното бавно южняшко провлачване. Нямаше нищо смущаващо в него. И въпреки това пулсът на Лидия се ускори. Не искаше да разговаря с никого. Няколко минути само преди това покрай нея бяха минали Лиона Уоткинс и едно високо момиче, за което предположи, че й е дъщеря. Момичето все пак не бе издържало и бе хвърлило бърз, любопитен поглед към Лидия. Мисис Уоткинс рязко издърпа лакътя на дъщеря в знак на укор.
Нямаше и най-малкото желание да бъде осмяна от мъжа, който току-що я беше заговорил.
Тя вдигна поглед с открито предизвикателство, като се мъчеше да скрие страха си. Мъжът беше млад, може би с няколко години по-млад от мистър Коулман. Той любезно свали шапка. Откри се мека, кестенява коса, падаща на плавни къдрици. Носеше бял костюм и синя жилетка със златен ланец провиснал от джобчето. Очите му бяха тъжни, изпълнени с копнеж, и ясно сини. Кожата му беше бледа, с изключение на бузите, които силно руменееха.
Лидия мълчеше. Беше изненадана от нескритото му любопитство, от дружелюбието в гласа му. Не усещаше никакъв укор.