Вечерта беше спокойна. Лек ветрец разклащаше леко клоните на дърветата, които като часови заобикаляха мястото, избрано за лагер от наетия им водач Скаута; истинското му име, впрочем, никой не знаеше.
Думите на Мама Лангстън съдържаха голяма доза истина и Рос Коулман добре го съзнаваше, макар че не искаше да си го признае. Изпитваше задоволство, когато изливаше гнева си върху някого, който му припомняше той самият откъде беше тръгнал и какво беше преживял.
През целия си живот беше бягал от белязаното си минало. Виктория го беше накарала да го забрави. Временно. А сега това момиче с буйна коса, предизвикателни очи и съблазнително тяло го караше да си припомня всичко онова, което отчаяно се беше мъчил да предаде на забравата.
Но какво все пак щеше да прави с Лий, ако не беше тя? Бебето му беше толкова мъничко, че направо го хващаше страх. Нямаше и представа как да се грижи за него. Той знаеше много добре какво е да отрасне човек без майчина ласка. Имаше ли право да лиши сина си от женски грижи? На каквато и да е жена? А момичето наистина обикна Лий, Рос добре го съзнаваше.
Изхрачи дума, която не беше споменавал, откакто се познаваше с Виктория. Толкова добре се почувства, че дори я повтори. Разсеяно затъпка огъня, като остави само няколко бледи въгленчета да тлеят, така че на сутринта отново да го разпали. След като приключи с дребните си задължения, погледна към фургона. Фенерът вътре още светеше, но вече със силно намален фитил. Той закрачи към фургона, преглътна с усилие и се опита да изтрие в панталоните непрестанно потящите си ръце.
Лидия напяваше тихо на Лий, докато той сучеше. Сигурно в утробата е бил недохранван, защото откакто се беше родил, още не се беше успокоил. Сучеше шумно, тупайки с юмруче по гърдите й, като от време на време размърдваше щастливо крачета.
Лидия изпитваше голяма гордост от факта, че беше в състояние да нахрани бебето до насита, докато онази жена с кожа като крем и пшеничено копринена коса не беше успяла да му даде нужното. Виктория Коулман беше впечатлила всеки, когото я познаваше, като въплъщение на идеалната жена. Всеки път, когато чуваше да споменават името й, самочувствието на Лидия страдаше ужасно. Но Лий щеше да обича нея, а не природната си майка.
Прииска й се да беше имала смелостта да хвърли този факт в лицето на Рос. Беше я нарекъл с позорно прозвище. Сълзи бяха замъглили в очите й, но тя беше успяла да ги потисне, когато влезе във фургона. Нямаше да плаче. Тя не беше това, за което всички я считаха. Не беше!
Не бе успяла да противостои на това, което я беше сполетяло, макар че бе опитала. Господи! Колко пъти се беше борила до пълно изтощение и се беше пробуждала с пребито и посиняло тяло в резултат на съпротивата? Понякога беше успявала да победи, но повечето пъти…
Тя притвори очи и потрепери от болезнените и унизителни спомени. Много пъти й се искаше да умре. Но ако се самоубиеше, кой щеше да се грижи за майка й… Тя не се самоуби и онова чудовище продължаваше гаврите си с нея. Когато накрая майка й почина тя вече можеше да избяга.
Как беше възможно нещо толкова сладко и невинно като Лий да се роди от акт толкова зловещ и насилен? Галеше главичката на детенцето и си мислеше дали мистър Коулман беше причинил болка на Виктория, докато бяха зачевали Лий. Такава, каквато самата Лидия беше изпитвала. Трудно й беше да го види като животинския и ръмжащ Кланси. Просто не можеше да си го представи да причинява болка на Виктория, която, според описанията на Анабет, той боготворил.
Краищата на платнището се отметнаха и тя чу тежката стъпка на ботушите му да отеква във фургона. Изви рязко глава, като косата й описа ветрило и се разсипа върху голия й гръб и рамене подобно на богата мантия.
Речта, която си беше приготвил да произнесе Рос, застина в гърлото му и устата му провисна безволно, преди да успее да я затвори. Лидия седеше с гръб към входа на фургона. Роклята, която му беше отнела дъха, беше смъкната надолу около кръста й.
Той обходи с очи меките очертания до мястото, където тялото й се стесняваше, оформяйки гъвкав ханш. Очите й бяха широко отворени и питащи, устните — влажни и леко разтворени, докато го гледаше с глава извита над рамото с цвят на кайсия и бухнали къдрици.
— Какво правиш?
Звуците се изтръгнаха от гласни струни в гърлото му, които изглежда до този момент не бяха се обаждали.