— Кърмя Лий за последно преди лягане — изрече тя с нисък и приглушен глас, който направо го докара до бяс.
Нямаше ли тази жена и капчица срам? Защо не му кресна, че е влязъл без позволение, че е нарушил покоя й? Но нали тогава пък това щеше вече да го изправи на нокти. За Бога, нали това беше неговият фургон!
Тя изглежда усети гнева в очите му, защото се обърна, приведе глава и се взря в бебето. Рос пламтеше целият и за момент зрението му се размъти. Замига често, когато тя отново извърна глава към него.
— Искаш ли нещо?
Той се размърда неловко и му се прииска да се пребори с пристъпването от крак на крак.
— Аз… — Понечи да каже, че иска да се извини за нахлуването си, но нещо непреодолимо му попречи да го стори. — Исках да говоря с теб.
Ето, така трябваше да се държи един мъж с положение.
Тя не каза нищо и бесът му отново се разбуди с почти същата сила, както ако беше чул гласа й. Тя беше в състояние да омагьоса всекиго. Очите й отново се спряха спокойно върху лицето му. Защо, за Бога, не си прикриеше срамотиите? Въображението му работеше като изтървано, макар че виждаше само голия й гръб. Виктория никога нямаше да кърми бебето, ако във фургона имаше, макар и един човек. Той се опита да прогони мисълта за нея. Ако Виктория му беше непрестанно в ума, едва ли щеше да е способен да изложи мислите си пред тая тук никаквица.
— Благодаря ти — изрече късо той.
Тя го изгледа продължително, преди да проговори.
— За какво, мистър Коулман? За това, че не водя мъже във фургона, с които да лягам пред вас и Лий? За това ли?
— По дяволите! — Той просъска думите през стиснатите си устни. — Опитвам се да бъда учтив с теб.
— Учтив? Мислите, че е учтиво да ме наречете курва ли?
— Не можеш да ми говориш с такъв тон.
— И вие нямахте право да ми говорите с такъв тон.
— Недей да ми държиш такъв език!
— Нито пък вие! И защо така изведнъж решихте да си държите учтиво? Страхувате се да не избягам с някой мъж, който ще се отнася към мен далеч по-добре от вас, и да оставя Лий да умре от глад ли?
Рос стисна зъби и си наложи да не проговаря по две причини. Първо — беше бесен. И второ, защото беше зашеметен от проявените смелост и достойнство у едно толкова дребно и крехко същество.
Лидия се изплаши да не е прехвърлила мярката; отдръпна се и повдигна бебето от гърдата си. После се смъкна на колене и го нагласи внимателно в сандъчето, след което го зави с леко одеялце.
Рос наблюдаваше с надебеляло гърло как тя взе мек парцал и обърса гърдите си. После повдигна дрехата над главата си, промуши ръце в ръкавите и приведе глава над копчетата. След като ги закопча докъдето можеше, тя се изправи и се извърна право срещу него.
— За какво ми благодарихте?
— Загдето спаси живота на сина ми — отвърна той със стиснати устни.
Лидия се вгледа в очите му. Блестяха от гняв, но не от и неискреност. За миг се засрами от себе си. Той не я харесваше, но обичаше сина си. Беше длъжна да приеме благодарността му.
Сведе поглед надолу към бебето и прошепна:
— В известен смисъл и той спаси моя живот — върна погледа си на него и каза: — Вече не искам да умирам. Заради Лий. Ако нямах мляко, той вече нямаше да е жив. И според мен, мистър Коулман, никой от нас не е длъжник на другия.
Рос беше готов да даде всичко, само и само Лидия да не споменава млякото. Защото още при прозвучаването на думата погледът му се насочи към източника на спасението на Лий. Роклята беше опъната до скъсване над едрите кълба на гърдите, разплесквайки зърната й. Беше непристойна и провокираща гледка, но въпреки това си оставаше красива, и той можеше толкова да отмести погледа си от тях, колкото и да се опита да живее, без да диша.
Лидия изтълкува втренчения му поглед като знак на отвращение.
— Съжалявам — изрече тя меко. — Знам, че роклята има предизвикателен вид. Не исках да оскърбявам погледа ви.
И тя покри гърдите си с ръце, сякаш да ги скрие.
Пръстите й потънаха в поддаващата плът и издълбаха десет дълбоки тунела. Представи си съвсем ясно набъбналите зърна, сгушени в прикритието на дланите й. Господи! Рос изпсува мълчаливо и потисна бунта в слабините си. Успя да отмести погледа си, за да попадне само миг след това в капана на блестящите й очи.
— Лека нощ — изрече той с отчаянието на човек, опитващ се да спаси живота си.
— Съжалявам, че спите под фургона. Сигурно е много неудобно?
«Далеч по-удобно, отколкото да спя до теб във фургона», прииска му се да й изкрещи. Вместо това преглътна: