— Ако ми покажете къде е брашното, мога да замеся сухари.
Тя отиде да приготви закуската от пържен бекон и сухари, докато той се бръснеше на гърба на фургона. Тя дори успя да приготви и гъст сос с мазнината от опържения бекон. Кафето й беше далеч по-вкусно от това, което обикновено той си приготвяше. Опита се да избяга от мисълта, че беше по-вкусно и от това на Виктория, но не можа. Тя никога не успяваше да го приготви достатъчно силно според вкуса му и не усещаше разликата. Беше любителка на чая.
Той нито й благодари, нито направи комплимент за закуската. Хранеха се в напрегната тишина. Той омете чинията си и когато тя я напълни повторно без да го попита, той се справи и с нея.
— Какъв ден сме днес? — запита го Лидия, като започна да почиства съдовете и да ги събира.
— Днес ли? Четвъртък.
— Мама Лангстън каза, че керванът спира в неделните дни и че тогава всички перат. Но пеленките на Лий няма да изтраят дотогава.
Бяха открили детски дрешки и пеленки, опаковани в един от куфарите във фургона. Виктория явно е знаела, че ще роди по пътя.
Анабет прибираше всяка вечер изцапаните пеленки и ги переше вместо Лидия, но кошницата, в която слагаше мокрите, започна да мирише. Кървенето й беше спряло предната нощ, но се налагаше да изпере превръзките, които Анабет и Мама Лангстън не бяха успели да приберат.
— След вечеря ще стоплим вода и ще ги изперем. През нощта ще изсъхнат.
Лидия кимна. Тъкмо започна да подрежда съдовете за храна във фургона и Лий нададе глас.
— Точно навреме — засмя се тя щастлива.
— Ще загася огъня и ще отида да видя конете.
Рос се отдалечи, като се проклинаше за чувството на доволство, което беше изпитал в началото на деня и че специално бе забелязал колко добре изглеждаше тя в светлината на изгряващото слънце.
Лидия смени пеленките на Лий и се облегна с чувство на доволство на страничните прегради на фургона, докато бебето сучеше. Лагерът вече кипеше. Повечето хора закусваха. Жените събираха съдините и мъмреха на децата да си събират вещите. Мъжете впрягаха конете. Резки свирки пронизваха въздуха докато ги наместваха по местата им.
Лидия лениво притвори очи. Това беше безопасен и спокоен свят, далеч от онзи, по-големия. Тук някой не я познаваше. Никой не знаеше за оня труп с натрошен череп. А беше възможно даже и да не са го намерили. Но дори и да го бяха открили, едва ли щяха да я проследят дотук. Най-после можеше да си отдъхне.
Рос мърмореше успокоително на водачите коне, докато ги впрягаше във фургона. Допадаше й ниският, плътен тембър на гласа му, като контраст на мелодичното дрънчене на сбруите. Въздухът беше гъсто напоен с пушек от изгорели дърва, коне и кожа. Съчетанието съвсем не беше неприятно, или дразнещо. Лий изглежда споделяше мнението й, защото жадно смучеше, но нежното полюшване на гърдата й му действаше приспивно и също допринасяше за атмосферата на покой.
Тя лениво отвори очи, но в същия миг те се разшириха в изненада.
Мистър Коулман стоеше между конете и пристягаше сбруите им заедно. Той я виждаше необезпокояван през междината под предната седалка чак до дъното на фургона, където тя кърмеше Лий. Гледаше я втренчено изпод дълбоко нахлупената си шапка. Ръцете му в ръкавици бяха застинали за миг върху кожените поводи на конете.
В мига, в който тя улови погледа му, той изведнъж оживя, рязко отклони погледа си от нея и все така рязко опъна кожения каиш, който закопчаваше.
Остра болка прониза слабините, достигна гърдите й и спря дъха в гърлото й. Никога до този момент не беше изпитвала подобно чувство и то я разтърси така силно, както и немигащият, втренчен поглед на мистър Коулман. Извърна се леко встрани, докато Лий се нахрани и повече не погледна натам.
Току-що беше успяла да го повие в чисти пеленки, когато се разнесе сигналът, че керванът е готов за тръгване. Мама Лангстън й беше казала, че изминават от дванайсет до петнайсет мили на ден, но сега се движеха много по-бавно заради проливните пролетни дъждове. Пътищата и ливадите по които пътуваха, се бяха разкаляли до невъзможност. Реките и притоците им бяха придошли, разливайки се нашироко, което правеше прекосяването им опасно. Малкото останали мостове след войната бяха в окаяно състояние — нуждаеха се силно от ремонт и не издържаха тежестта на фургоните.
Този ден Рос управляваше фургона и майсторски водеше конете в една линия с другите. Отначало тръгнаха лениво, но скоро след това ускориха хода си до ритъм, който щяха да поддържат, докато спрат за обедна почивка.
Лидия сгъна завивките и ги ската до стената на фургона. Разшири свободното пространство във фургона, като прибра даже няколко от ризите на мистър Коулман, преценявайки кои от тях да изпере вечерта заедно с нещата на Лий. Лий спеше сладко в сандъчето си. Тя приключи с работата вътре, но беше ужасена от перспективата да прекара следващия ден в бездействие. Изнемогваше от мисълта, че само на няколко крачки от нея въздухът е свеж, а пространството — широко.