На челото му изби пот, но сега, след като бебето вече не се виждаше, се почувства по-добре.
— Госпожо — прошепна той, — хей, госпожо, чувате ли ме?
Той боязливо я докосна по рамото. Тя простена и обърна главата си.
Никога не беше виждал такава коса. Дори и разрошена, пълна с клечки и листа, тя пак си беше хубава, къдрава и мека. За пръв път виждаше и такъв цвят. Нито съвсем червена, нито пък съвсем кестенява, а нещо по средата. Той измъкна манерката от кожената връв около врата си и развинти капачката.
— Госпожо, искате ли вода?
Той смело притисна металната гърловина до бледите й устни и изля малко вода върху тях. Езикът й се показа и облиза влагата.
Буба наблюдаваше като омагьосан как очите й се отвориха и се втренчиха размътено в него. Момичето видя едно момче с широко отворени очи на около шестнайсет години, приведено разтревожено над нея. Косата му беше толкова светла, че изглеждаше почти бяла. Дали не беше ангел? А тя — в рая? Ако беше така, то тогава той не се различаваше по нищо от земята. Същото небе, същите дървета, същата прогизнала от дъжда гора. И болката между бедрата й беше същата. Значи още беше жива! Не, не, иди си, момче! Искам да умра. Тя отново притвори очи и загуби свяст.
Безпомощен и разтревожен за живота на младата жена, Буба приседна на мократа земя под дървото. Очите му не се отделиха от лицето й докато не чу шумоленето в гъстия листак, през който се провираха майка му и баща му.
— За какво момиче бърбори Люк, синко? — запита Зик Лангстън по-големия си син.
— Вижте, мамо, татко — изрече развълнувано Люк, като сочеше с пръст. — Ето я.
— Махнете се всички от пътя ми и ме оставете да видя бедното момиче. — Жената нетърпеливо разблъска мъжете настрани и коленичи тежко до момичето.
Отмахна първо влажния кичур коса, прилепнал към хлътналите бузи.
— Хубава е, нали? Чудя се какво ли е търсела в тоя пущинак сама.
— Там има бебе, мамо.
Госпожа Лангстън погледна първо Буба, после съпруга си, като тръсна глава в мълчалив сигнал да отведе настрана момчетата. Щом се обърнаха с гръб към нея, тя повдигна роклята на момичето. Тя недовиждаше, но гледката беше зловеща.
— Боже милостиви — промърмори тя. — Зик, подай ми ръка. Вие, момчета, бягайте веднага обратно във фургона и кажете на Анабет да застеле един сламеник. Разпалете хубавичко огъня и сложете чайника да заври.
Разочаровани, че щяха да изтърват най-интересната част от лечението, те в един глас запротестираха:
— Ама, мамо…
— Изчезвайте, казах ви.
За да не си навлекат гнева на майка си, който вече се разгаряше, те се затътриха обратно към кервана.
— Май е доста зле, а? — запита Зик, като приклекна до жена си.
— Аха. Първо трябва да оправим родилната треска, защото може да си иде като едното нищо от натравяне.
Те мълчаливо се заеха с изпадналото в несвяст момиче.
— Какво да правя с това? — запита Зик.
Беше увил плацентата заедно с изстиналото телце на мъртвороденото в стегнат вързоп.
— Погреби го. Съмнявам се тя дали ще има сили да отиде до гробчето поне още няколко дни. Отбележи мястото, защото после може да поиска да го види.
— Ще поставя един голям камък отгоре му, за да не могат животните да го разровят — изрече тежко Зик и се зае да копае яма с малката лопата, която беше донесъл със себе си.
— Как е момичето? — запита той, след като привърши, изтривайки ръцете си с пъстра кърпа.
— Още кърви, но съм я превързала добре. Повече нямаме работа тук. Можеш ли да я пренесеш до лагера?
— Ако ми помогнеш да я вдигна.
Момичето дойде в съзнание и запротестира, размахвайки вяло ръце докато Зик я обхващаше под коленете и гърба, за да я повдигне. После изнемощелите й крайници се отпуснаха и тя отново загуби свяст. Главата й клюмна на рамото му.
— Много особена коса има — каза Зик не без интерес.
— Не съм виждала досега такава — потвърди жена му разсеяно, докато събираше нещата, които бяха донесли със себе си. — Да побързаме, защото май пак завалява.
Между бедрата й пареше. Усещаше гърлото си сухо и раздразнено. Болеше я цялото тяло. И въпреки това някакво чувство на покой я обгръщаше отвред. Дрехите й бяха сухи и топли. Дали все пак не беше се озовала в рая? Може би онова светлокосо момче я беше оставило да умре? Затова ли чувстваше такава сигурност? Но в рая човек не да изпитва болка, а нея я болеше.