Рос поклати глава.
— Тогава няма да има кой да управлява фургона.
— Аз мога да го управлявам — обади се Люк.
Изпитваше истинска завист, че мистър Коулман бе помолил Буба да се погрижи за конете му. Мама Лангстън беше казала, че Буба е най-големият и е право първо на него да предложат работата. И въпреки това, Люк не желаеше да го изхвърлят от сметките, сякаш беше на годините на Самюел или Майка, или пък на някое от момичетата.
Рос обмисляше предложението, а двете момчета очакваха отговора му останали без дъх.
— Мисля, че всичко е наред. Ще те наблюдавам — обърна се той към Люк. — А и по-добре е да се упражняват два коня вместо един.
— Ехей! — изрева Люк и пришпори коня си в луд бяг към техния фургон, за да занесе хубавата вест.
— Само ако Мама Лангстън се съгласи — извика след него Рос.
По обяд направиха кратка почивка. Лидия влезе вътре да накърми Лий, който се беше пробудил само няколко минути преди това. Лежеше в сандъчето си и се вълнуваше.
Люк й донесе широкопола сламена шапка, когато дойде да поеме управлението на фургона от Рос.
— Мистър Коулман казал на Мама, че носът ви изгорял. Това е една стара шапка на Буба, но пак пази от слънце.
Лидия я пое с невиждащи очи, като я въртеше безцелно в ръце. Не знаеше кое я беше трогнало повече — щедростта на Лангстънови, или загрижеността на мистър Коулман.
Следобедът не можа да го види, само понякога успяваше да ги зърне като тъмни точици на хоризонта да обяздват двете кобили заедно с Буба.
Силното слънце на ранния следобед я уморяваше и Люк успя без голямо усилие да я уговори да се прибере обратно във фургона. Тя разкопча тясната си рокля, разгъна завивките и си легна. Бебето равномерно дишаше. Люк вече вкарваше фургона заедно с другите, когато тя се събуди.
Бързо накърми Лий и като сложи сандъчето му на сянка върху стърчишката, се зае да кладе огъня и да приготвя вечерята. Намери време да приведе в ред косата си и да измие със студена вода лицето и врата си преди Рос да се върне потен и прашен.
Той хвърли поглед към гърнето с боба, което къкреше кротко на огъня.
— Струва ми се, че бяхме канени на вечеря при Лангстънови.
Забележката му прозвуча рязко и критично, но той не можа да се сдържи. Семейността на сцената, която изникна пред очите му — къкрещото гърне, кротко спящият Лий, и нагласената специално за него жена — го разгневиха необяснимо.
— Така е, но аз киснах боба цял ден и е грехота да го изхвърлим, без да го сготвя. Предадох на Мама Лангстън, че ще им занесем боб.
Тези думи го разгневиха още повече; тая май вече се виждаше едва ли не като негова съпруга.
— Можеш ти да занесеш от боба. Аз ще помогна на Зик — ще подкова един от конете му след вечеря.
— Много добре, мистър Коулман — изсумтя тя. — Бях стоплила вода да се измиеш, но явно ще е по-добре да изпера с нея нещата на Лий.
Тя се врътна покрай него, като повдигна високо полите си, за да не ги допре о мръсните му ботуши.
За миг му се прищя да я сграбчи за косата и да й каже да не си въобразява, че има нещо общо с него, само защото се грижи за сина му. Но докато намери нужните думи, тя вече бе успяла да се скрие във фургона. Пък и не беше много сигурен какво ще стори, след като я хване за косата.
Обърна се ядосан, като напразно се опита да прогони от въображението си колко хубаво щеше да бъде да се измие с топла вода. Изпсува силно и прекрачи зад фургона, където и смъкна ризата си.
Лидия свали врящото гърне с вода от огъня и го остави на земята до купчината дрехи за пране. След това сапуниса поотделно всичко, пусна го в гърнето, и се зае да го разбърква с една пръчка.
Раменете й се вдигаха и падаха гневно. Той отново се бе държал свински, но щеше да е глупаво от нейна страна да не предложи да изпере и неговата риза. Тя си пое дълбоко дъх и заобиколи фургона.
Рос беше само по панталони и обувки. Ръцете и гърдите му бяха сапунисани. Няколко секунди преди това Лидия бе наблюдавала дланите му да се плъзгат по сапунисаните плещи и под мишниците. Гърдите му бяха гъсто окосмени. Мускулите на ръцете му играеха и при най-малкото движение, а стомахът му беше равен и гладък като дъска.
Когато я видя така да го наблюдава, той застина. Сапунени капчици потекоха по внезапно окаменелите му ръце. Гледаха се един друг продължително, сякаш нямаха сила да отклонят очите си.
— Ще изпера ризата ти — проговори накрая Лидия.
Рос вдигна безмълвно ризата си и я подаде, вместо да спори и да удължава престоя й при себе си.
Тя я издърпа от ръката му и бързо се отдалечи. Рос изплакна главата си и чак тогава се сети, че няма какво да облече. Изтича с едри крачки до фургона, скочи вътре, като за малко не настъпи Лий, който спеше в сандъчето си. Блъсна глава в една от преградите и изпсува, но гневът му нарасна още повече, когато не успя да открие и следа от дрехите си.