Промуши глава през краищата на брезента.
— Ъъъ… — започна той, като се опита да привлече вниманието на Лидия, която переше.
Тя се извърна, като отметна непослушен кичур коса с мократа си ръка.
— Не мога да открия дрехите си — изрече късо той.
— О, аз подредих всичко сутринта. Ей сега ще ти намеря риза.
Рос нервно огледа лагера, като се молеше някой да не го е забелязал как влиза полугол във фургона. Проклятие! Изправена до един фургон от другата страна, мисис Уоткинс, ги гледаше злобно. През рамото й надничаше щерката й Присила с опитен и разбиращ поглед. Рос и по-рано беше виждал това изражение върху сприхавото й лице. Повдигна му се от вида и на двете.
Лидия обаче не даваше и пет пари за присъствието им. Промуши се бързо покрай него. От рязкото й движение окосмеността на гърдите му настръхна. Той скочи в прикритието на фургона. Господи, това момиче беше лишено от срам. Нямаше ли поне частица достойнство?
— Ей тук съм ги нагънала — каза тя, докато ровеше из купчината скатани дрехи в един от ъглите.
Внезапно му хрумна, че вътрешността на фургона не му напомня вече толкова болезнено за Виктория. Всички следи от присъствието й бяха изчезнали. Вещите бяха подредени значително по-добре, и отваряха повече свободно пространство.
Лидия му подаде грижливо сгъната чиста риза. Трепна уплашено при вида на белега му. Беше точно над лявата му гръд и бе отнесъл част от мускула. Тя направи усилие да възвърне самообладанието си.
— Благодаря ти — изрече късо той, надявайки се, че тя ще излезе, така че всеки да види, че е отвън, а не е останала.
Бързо разбра обаче, че иска прекалено много от нея.
— Мистър Коулман, ще ме научите ли да управлявам фургона? — попита тя, без да отделя поглед от него.
Стигаше едва до гърдите му.
— Да управляваш фургона? — повтори разсеяно той.
Чудеше се дали да облече ризата си пред нея, или да я изчака да излезе. Начинът, по който обхождаше с любопитния си поглед гърдите му, го караше да се поти, макар че току-що се беше измил.
— Нямам намерение — отряза я той, докато навличаше ризата си.
Какво гледаше сега, гърдите му или белега?
— Защо?
— Защото впрягът сигурно ще те хвърли от седалката, ето защо. Ти не си… достатъчно ловка.
Пръстите му не намираха копчетата.
— Вашата съпруга… Виктория управляваше ли го?
Когато достигна последното копче, разбра, че ги е закопчал с едно нагоре. Изпсува наум, преди да започне да ги разкопчава.
— Да, управляваше го.
— Ловка ли беше?
— По дяволите, не беше! — изкрещя той. Хвърли нервно поглед през рамо и понижи глас. — Не, не беше ловка.
— Но вие я обучихте.
— Да.
— Тогава защо не обучите и мен?
— Защото това не е твоя работа.
— Защо? — повтори тя.
Той несъзнателно разкопча панталоните си, за да вкара вътре ризата. Мъжете, които бе познавала Лидия, носеха тиранти. Дори бледите спомени за баща й го открояваха с тиранти. Не откъсваше очи от ръцете на Рос, докато той закопчаваше копчетата на панталона си и пристягаше катарамата на широкия си кожен колан, който изплющя леко, когато приключи.
— Защото трябва да се грижиш за Лий, затова.
Тя отвърна поглед от могъщия му торс, без да съзнава колко изкусително трепкаха ресниците й в този момент.
— Но той прекарва повечето време в сън. Пък и днес много ми хареса там горе, на седалката. Защо да не ви бъда от полза, докато седя там? Така ще можете да обяздвате конете си, ако желаете. Не искам да кажа, че трябва да карам през цялото време. Ако Лий спеше неспокойно, сигурно нямаше да мога, но така съм свободна.
Той се обади повече от желание да приключи разговора и да излезе на чист въздух:
— Ще помисля за това. Не си мисли обаче, че е толкова лесно, колкото изглежда.
И той изскочи бързо, без да забележи доволната усмивка върху лицето й.
Шумът и крясъците във фургона на Лангстънови служеха повече да замаскират напрежението между Рос и Лидия. Двата петела бяха почетени с голям апетит и не остана и кокалче неоглозгано.
Единствено Буба седя малко встрани от веселието. Той се измъкна, като остави чинията си наполовина пълна, за да провери как са конете. След няколко минути Люк го откри облегнат на едно дърво да дъвче замислено стръкче трева.