— Какво има, Буба? Да не те боли коремът?
— Изчезвай! — въздъхна момчето.
Уединението в семейство като неговото беше непостижима мечта.
— Знам какво ти е! — каза присмехулно Люк. — Нямаш апетит, защото през цялото време очите ти бяха все в гърдите на Лидия!
Буба скочи на крака, обзет от бясна злоба.
— Затваряй си мръсната уста, мръсен кучи сине! — изкрещя той.
Люк само се изсмя и се отдръпна на безопасно разстояние от брат си, като размахваше юмруци, сякаш водейки бой със сянка.
— Не можеш да си откъснеш очите от тях, нали? Ама и ония на Присила Уоткинс си ги бива! Нали те гледам всеки път — ще я изядеш с поглед. Винаги, когато препускаш покрай фургона им, тя ще се изпъчи още повече, а и ти не си от ония, дето да ги мързи! По-надървен козел не съм виждал!
Буба се нахвърли върху брат си и успя да стовари юмрука си върху брадичката му. Люк падна по гръб, но не се предаде. Сграбчи брат си за глезена, събори го и битката запламтя с нова сила. След малко Рос ги завари да се търкалят в пръстта и да си нанасят безразборни удари.
— Какво става тук? — изрева той с всичка сила.
Сграбчи този, който беше отгоре, за яката и го изправи на крака. Буба скочи сам. Дишаха учестено, а разбитите им носове и устни кървяха. Бяха здравата пострадали.
— Само за това ли ви бива? — запита гневно Рос.
Той знаеше много добре как се развиват по-нататък нещата. След размяната на юмруци идваха револверите. И нещата поемаха по коловоза, докато накрая срещнеш някой по-бърз от теб. Ако имаше кой да го приласкае тогава, на млади години, може би животът му щеше да потръгне малко по-другояче. Но на годините на Буба вече бе съвършен на револвера.
— Буба, с теб май се бяхме разбрали да ми помогнеш да подковем онзи кон.
Буба раздвижи подутите си устни.
— Разбира се, Рос.
— Люк — обърна се Рос към другото момче, — донеси вода във фургона ми. Лидия има да пере. — Той се учуди колко лесно бе произнесъл името й. — Но първо си стиснете ръцете с брат ти.
Момчетата неохотно се подчиниха. И двамата се тресяха от мисълта как ще обясняват подутите си разкървавени физиономии на Мама Лангстън. Щеше да е същински ад.
Лидия беше на върха на щастието. Никога досега не беше виждала толкова сърдечни хора. «Съседите» се спираха да се запознаят с нея. Някои не криеха любопитството си, други бяха по-предпазливи, и тя съзнаваше много добре, че ако не бяха Лангстънови, едва ли щяха да я приемат толкова благосклонно. След като Мама Лангстън я беше приела толкова радушно, то и останалите бяха длъжни да сторят същото. Неписан закон беше, че в това малко общество решаващата дума има Мама Лангстън. Думата й тежеше почти толкова, колкото и тази на мистър Грейсън. Майчинските й грижи се разпростираха върху целия керван. Тя съветваше и напътстваше всеки, без значение възрастен, или млад, със същата свобода, с която се отнасяше и към собствените си деца.
Лидия се опита да си припомни имената на децата и кои бяха родителите им. Присъстваха Симови с двете си срамежливи щерки, Ригсби с двете си момчета и бебето. Лидия се запозна и с жената с близначетата, които вече бяха навършили годинка. Едното прохождаше и огънят неудържимо го привличаше. Редица имена вече й станаха познати. Кокс, Норууд, Апълтън, Гриър, Лоусън. Всички гледаха с любов и състрадание към Лий Коулман, който спа през по-голямата част от празненството.
Мисис Гриър предложи дрехи от нейното дете.
— Синът ми израсна. Защо да се похабяват?
Такава любезност беше нещо нечувано за Лидия, за която до този момент животът представляваше джунгла, където всеки защитава до смърт своето.
Мама Лангстън подари на Лидия, преди да се върне във фургона на мистър Коулман една от ризите на Люк и една стара пола на Анабет.
— Не са толкова хубави като роклята, нито пък толкова модни, но се надявам да се чувстваш по-удобно в тях.
Лидия отнесе обратно Лий във фургона и с изненада видя Люк да опъва въже между тънките стебла на две съседни дръвчета. Той я забеляза.
— Мистър Коулман ми нареди да направя простор, за да можете да простирате прането.
— Благодаря ти, Люк — усмихна му се топло тя.
Предпочете да не коментира разбитото му и подпухнало лице, защото съзнаваше, че това едва ли би му харесало.
Качи се уморено във фургона едва след като простря всички дрехи. Лагерът вече бе притихнал. Тя накърми Лий, положи го в постелята му и бързо навлече нощницата, която Мама Лангстън й беше подарила. Главата я болеше от вдигнатата нагоре през целия ден коса. Тя я разтърси и започна да я сресва. Гребенът също беше подарък от добрата жена.