Не искаше да си ляга преди Рос да се е върнал. Присъствието му до фургона я успокояваше, макар че не можеше да осъзнае с какво точно. Седмици наред, преди да избяга за раждането на детето си в гората, беше спала под открито небе, понякога в някой изоставен хамбар. Но тогава пазач й беше страхът. Той я поддържаше неуморна и винаги нащрек. Само веднъж допусна небрежност и той я беше настигнал.
— Никога вече — прошепна тя в мрака. — Той е мъртъв.
Очите й вече се затваряха, когато дочу стъпките на Рос отвън. Не беше трудно да разбере, че загася огъня и разстила постелята си.
Тя пропълзя на колене и лакти и повдигна брезента. Той тъкмо бе седнал и си сваляше ботушите.
— Лека нощ, мистър Коулман.
Главата му рязко се извърна. Тялото й се очертаваше в отвора на фургона, нощницата белееше смътно на лунната светлина. Бухналата й коса заобикаляше отвсякъде главата й с къдравите си буйни кичури. Гласът й сякаш погали в мрака бузата му.
— Лека нощ — изръмжа той, просвайки върху твърдата постеля.
«Още е груб», помисли си тя със съжаление докато се настаняваше върху мекия дюшек. Явно му се искаше бързо да се доберат до Мисисипи. Утре навярно щяха вече да я видят. И настроението му сигурно щеше да се подобри.
Глава шеста
През следващите два дни упорито гонеха конете, за да стигнат Мисисипи. Мисисипи беше повратната точка за всички. Веднъж да я прекосяха, веднъж да оставеха Тенеси зад гърба си, щяха да почувстват, че наистина са на прав път.
Рос остави на Буба Лангстън да води конете му, докато той управляваше фургона. Нито за миг не остави поводите в ръцете на Лидия, макар че й показа как се държат и дърпат. Напътстваше я сбито, като едва я удостояваше с поглед. Макар че ризата на Люк и старата пола на Анабет не бяха последният вик на модата, Рос ги посрещна с голямо облекчение. И дума не можеше да става за сравнение с оная рокля.
Тя нямаше никакво желание да влошава и без това мрачното му настроение с опити да го въвлече в разговор. Беше очевидно, че момичето не е от особено интелигентните; понякога се чудеше дали беше наред в главата, но бързо отхвърли тази мисъл. Тя никога не забравяше чутото и зад питащите й очи напираше жажда за знания.
— Би ли се във войната?
Той кимна.
— За Юга.
— Искаше цветнокожите да си останат роби, така ли?
Той я изгледа, без да вярва на ушите си.
— Не. Не искам никой никъде и никога да бъде роб на когото и да било.
— Тогава защо воюва на тяхна страна?
— Защото живях там — отвърна той с нарастващо нетърпение.
Тя изглежда инстинктивно налучкваше болните му места и забиваше методично пръст в раните му.
Патриотизмът нямаше много общо с това, на коя страна бе воювал Рос. Войната му беше осигурила възможност да убива безнаказано и без последици. Той бе жадувал за битки и мечтата му се бе сбъднала. И затова бе прегърнал с цялата си душа предложението да се включи в сформиращия се партизански отряд.
Лидия обаче не желаеше да я смятат за невежа.
— Един ден видях колона от войници да преминава покрай фермата ни. Всички бяха облечени еднакво. А един от тях носеше знаме.
— Северняци. Към края на войната нямахме нито знамена, нито униформи.
Той самият бе носил само една униформа, и то я беше свалил от един мъртъв войник при Пий Ридж. Никога не беше яздил в колона с други войници; вместо това мълниеносно бе нападал армейски лагери през нощта и все така мълниеносно се беше оттеглял, оставяйки смърт и разрушение след себе си. И не беше давал пет пари дали няма да го убият нейде, защото всичко това за него беше игра на случайността. А той беше истински майстор в нея.
— Повече не видях войници, но си спомням, че няколко пъти дочувахме топовни гърмежи от сражения.
— Къде се намираше фермата ви?
Тя не искаше да се доверява прекалено, но пък и в действителност не знаеше с точност месторазположението на Ръселовото имение.
— На североизток от Тенеси.
— Не се ли отбиваха войници и от двете армии?
Тя се изсмя с горчив смях.
— Не. Не беше останало нищо за крадене.
Той познаваше много мъже, които едва ли биха обърнали внимание на храната, ако зърнеха момиче. Но войната бе свършила преди шест години. Тогава е била дете.
— На колко си години? — запита я, изненадан от самия себе си.
— Тая година ще навърша двайсет. А ти?
— Доста по-голям съм от теб — отвърна мрачно Рос.
Беше на трийсет и две, ако се брояха хронологично. Макар че самият той предпочиташе да мисли, че животът му бе започнал тогава, когато го откри старият Сакс.