Към фургона им се приближи Уинстън Хил, яздейки грациозна бяла кобила.
— Радвам се да ви видя, мис Лидия и мистър Коулман.
— Здравейте, мистър Хил.
— Хил.
— Чувам, че с малко повечко късмет ще стигнем Мемфис привечер.
— Така говорят — каза късо Рос.
Лидия се раздразни от грубото му държане. Не искаше още един скандал заради Уинстън, но не можеше да приеме да бъда пасивна част от оскърблението.
— Мислите ли, че прекосяването на реката ще е трудно, мистър Хил?
Тя наклони назад глава, за да може да го види по-ясно изпод шапката си.
— Ще зависи от това, колко е придошла реката. — Той направи пауза, за да се изкашля в кърпичката си. — След като минем от другата страна, Мозес и аз ще бъдем щастливи да го отпразнуваме с вас двамата на чаша шери.
Лидия се зачуди какво ли представляваше шерито. Ако вкусът му беше толкова хубав, колкото и звученето, тя сигурно щеше да го хареса. Тъкмо се канеше да приеме с благодарност поканата, когато Рос побърза да се намеси.
— Не, благодаря. Лидия е много заета всяка вечер с грижите по сина ми, а аз съм много ангажиран с конете си.
Очите на мистър Хил пробягаха между двамата, преди да изрече с подобаваща грациозност:
— Е, ще се надявам някоя вечер да не сте толкова заети.
Той свали шапка, погледна към Лидия и се отдалечи.
— Следващият път, когато някой ме покани някъде, аз ще му отговоря, така че ти благодаря за грижата — изрече Лидия веднага щом мъжът се беше отдалечил на разстояние, откъдето вече не можеше да ги чуе.
— Не и дотогава, докато спиш във фургона ми и ядеш от храната, която аз осигурявам — процеди той през зъби. — Няма да допусна да флиртуваш открито с него, или с който и да е друг, докато се грижиш за Лий.
— Не съм флиртувала! — разгорещи се тя. — Просто бях вежлива, област, в която не е зле да се обогатиш.
— Вежливостта няма нищо общо с това. Този не ми харесва.
— Казвал е само хубави неща за Виктория и теб, но всеки път, когато идва насам, почваш да пухтиш като бивол. Какво толкова ти е направил?
Рос сви рамене и повече не проговори. Уинстън Хил представляваше всичко онова, което Рос Коулман бе мечтал да бъде. Уинстън принадлежеше към сорта мъже, които представляваха подходяща партия за Виктория. Рос си припомни нощта, когато се запозна с него. Виктория и Хил имаха общи познати, за които говореха с думи, които той едва разбираше. Беше се почувствал като последният негодник.
Въпреки че Рос не можеше да определи точно чувството, което Хил предизвикваше с вида си у него, той бе започнал да изпитва ревност още от момента на първата им среща. Хил носеше пред себе си аристократичното си наследство като щит, така че всички да могат да го видят. Рос чувстваше, че и неговото е не по-малко изразено, въпреки всичките му усилия да го скрие.
— Защо кашля непрекъснато? — запита Лидия.
Пет пари не даваше, че челюстта му се беше втвърдила.
— Туберкулозен е.
— Ту… какво?
— Има туберкулоза. Белият му дроб е болен. Разболял се е в някакъв затворнически лагер на янките. Когато накрая стигнал у дома си, някъде в Северна Каролина — мисля, че се казваше Ралей — плантацията му вече я нямало. Бил останал само старият Мозес. Дори и къщата му била разрушена. Преместил се в града, но климатът там бил много лош за дробовете му. Иска да се премести на по-топло и по-сухо.
Уинстън беше застанал до фургона пред тях да си побъбрят. Тя изгледа младия мъж с крехка конструкция на тялото. Тъжните му очи гледаха прекалено сериозно за годините му.
— Много ми е жал за него.
Това изглежда вече надхвърли всичкото търпение на мистър Коулман, защото той не й проговори чак до почивката на обяд.
Първото й впечатление от Мемфис беше през воала на мъглата, докато седеше във фургона и се взираше през рамото на мистър Коулман. Той вкарваше впряга в очертанията на лагера за през нощта. Лидия не беше виждала до този момент толкова голям град. Дори и от голямото разстояние, което ги делеше от него, той представляваше грандиозна гледка. Можеше да го съзерцава дълго, но имаше да върши много работа.
— Трябва да запалим огън веднага, щом намеря дърва — каза обезпокоен Рос, без да откъсва поглед от надвисващите дъждовни облаци, носени от студения вятър.
Най-накрая успя да разпали слаб, пукащ огън от влажните съчки, които бе намерил. Лидия изпържи месо и направи две тави сухари, които придружи с думите:
— Това може да е последният ни огън за идващите дни.
Дъждът непрестанно се усилваше.
Отчаяние обхвана целия лагер. Виждаха Мисисипи под хълмовете, където бяха спрели за лагер. Бяха се и надявали, и страхували от прекосяването на реката, която сега изглеждаше страховита и потискаща. Беше придошла от последните валежи. През тежката пелена на дъжда не можеше да се види дори арканзаския бряг. Прекаралите целия си живот покрай бреговете на Тенеси, бяха дълбоко потресени от ширината на Мисисипи.