— Похарчихме всички пари, които ни даде Рос. Праскови, круши, задушена бамя с домати и лук, и пушен салам — каза Буба, като вадеше нещата едно по едно от раницата, привързана за седлото на коня му и й ги подаваше.
— Лигите ни изтекоха от тоя салам — изрече Люк.
— Купихте ли и за вас?
Буба хвърли поглед на Люк.
— Не.
Лидия се смути от начина, по който беше накарала момчето да си признае. Лангстънови сигурно не можеха да си позволят салам. Тя самата и майка й бяха работили при един касапин цял ден, а той накрая им даде по фунт бекон и парче салам. Тя нямаше представа какво представляват парите, или какво би струвало парче салам.
— Е, заслужавате награда, загдето ми донесохте… загдето изпълнихте поръчката на мистър Коулман. — Тя бръкна в кутията с кухненските принадлежности и извади касапски нож, след което опря салама в тялото си и отряза по парче за двамата.
— Ето, вземете.
Люк мигновено протегна ръка за своя дял и необезпокояван го натъпка в устата си. Буба пое порцията си с неохота.
— Много ви благодарим, мис Лидия.
Той с облекчение видя, че тя не е с онази обтегната рокля, макар че изпълваше добре и старата риза на Люк.
Тайните на женското тяло бяха завладели душата и мислите му. Присила Уоткинс по цял ден не му излизаше от ума. Беше я зърнал в дъжда предната вечер. Роклята й плътно прилепваше към тялото й от дъжда и всяка подробност изпъкваше съвсем отчетливо. При вида на Буба и се обърна към него с цялото си тяло, очевидно без да съзнава, че роклята гърдите и безсрамните й зърна. Цяла нощ не успя да мигне; от ума му не излизаха мокрите й гърди.
А сега Лидия с нейната топлина и мекота го смути много.
— По-добре да се прибираме, защото иначе мама ще прати полиция да ни търси.
Лидия се усмихна.
— Да, добре е да се прибирате.
И те се отдалечиха в сгъстяващия се мрак.
Двамата с Рос разделиха храната за няколко дни след като се върна във фургона. Дори и студена, тя й се стори по-вкусна от всичко, което беше слагала в устата си до този момент. Преди да я открият Лангстънови, не беше имала и представа, че може да се готви толкова вкусно.
Наближаваше моментът, от който тя изпитваше панически страх. Страхът на Рос обаче беше още по-голям от нейния. Земята вече беше подгизнала до такава степен, че нямаше никакъв шанс да остане дори относително сух при нощувката си върху нея. Фургонът предлагаше топъл уют с мекия пламък на фенера, с мириса на пременения в чисти пеленки Лий, с… Лидия. Женското й присъствие правеше атмосферата във фургона съвсем домашна.
Той проточи времето, през което можеше да се наслаждава на топлината и уюта, като се захвана с кърпенето на юзда, което спокойно можеше да изчака още няколко дни. Това му отне предостатъчно време. Искаше да е сигурен, че двете сенки върху брезента хвърляни от фигурите им са на достатъчно благоприлично разстояние една от друга в случай, че някой реши да провери. След като времето напредна достатъчно, той събра влажната си постеля и се насочи към изхода.
— Не забравяй да угасиш фенера — каза й той, без да я погледне.
Тя седеше в ъгъла с Лий на ръце. Бебето беше накърмено, но тя не искаше още да го приспива. Обичаше да усеща телцето му до своето, да усеща бързия му пулс.
— Лека нощ, мистър Коулман.
Тя го проследи с виновен поглед как се измъква от фургона. Справедливостта изискваше да изрита нея на дъжда, а той да си остане на сухо. Веднъж се бе опитала да пробуди здравия разум в него, но без резултат. Само го разгневи. Но тя беше не по-малко упорита от него. Втори път нямаше да му предложи.
Тъкмо се беше унесла в сън, когато трясъкът на гръмотевица я изхвърли от постелята. Последният път, когато Кланси се беше вмъкнал при нея и бе затулил устата й за да не вика, гърмеше по същия начин. Челото му и горната му устна бяха потни. Беше сънувала хищните му ръце да лазят по тялото й, придружаващата болка, срама и отчаянието след това.
Отново прогърмя. Дъждът заблъска с всички сили брезента на фургона. Сякаш биеха хиляди малки барабани. Лидия потрепери от страх. Среднощният й кошмар не искаше да я напусне. Тя погледна Лий. Бебето спеше. Помисли си за мистър Коулман вън на дъжда и преди още да е осъзнала какво прави, запълзя към края на вагона.
При трясъка на гръмотевицата, която събуди Лидия, Рос реши, че е най-големият глупак да се отказва от топлината на фургона заради една проститутка, която можеше да духне всеки момент. Беше прогизнал до кости, трепереше от всеки порив на вятъра и дъжда, които го намираха под фургона. Момичето можеше да върви по дяволите заедно с мисис Уоткинс и всички останали, за които не даваше пукната пара. Той щеше да се прибере вътре. Измъкна се и тъкмо посегна към брезента, когато Лидия го дръпна отвътре.